Пантерата

Петимата господа от А-отбора закусиха с осемте господа от пустинята долу на двора, а Кейт се възползва от момента на уединение, за да се измие с бутилирана вода.

Закуската беше същата каша, в която бедуините бяха добавили и риба тон. Предложих им малко антибиотици, но те отказаха.

След закуска Чет, Бък, Бренър и аз влязохме в микробуса и гледахме телевизия. И на двата екрана даваха повторение на вчерашното предаване — прекрасният Йемен от въздуха. Имах чувството, че летя.

Чет провери връзката и докладва ситуацията. От земния контрол не забелязваха необичайна активност в района. Бе просто поредният рутинен и спокоен ден в племенните земи и на територията на Ал Кайда. Това обаче бързо можеше да се промени.

Разходихме се из двора за упражнение, точно както излежаващите присъдите си обикалят затворническия двор. Преброих четиринайсет гущера.

— Питай домакините бедуини дали не могат да ни намерят футболна топка — казах по-късно на Бък. — И ги помоли също за малко истинска храна от Мариб. Аз плащам.

— Казаха ми, че им е забранено да напускат това място — уведоми ме той. — И никой не може да дойде тук, освен ако храната и водата не свършат. Всички сме изолирани до второ нареждане.

— Кога ще започнем да убиваме камилите и да ги ядем?

— Тук няма камили. Оттатък стената обаче има кози и домакините ни като че ли убиват по една дневно.

— Колко са останали?

— Достатъчно за дълга обсада.

Като стана въпрос за това, с Кейт и Бренър натиснахме Бък и Чет да се поинтересуват как вървят разговорите на шейх Муса с Ал Кайда.

Бък и Чет обаче единодушно решиха, че е твърде рано да пращаме съобщение до шейха.

— Ще е нелюбезно да го питаме — каза Бък. — Може би ще го направим след още няколко дни.

Чет беше съгласен с него.

— Да си играем ролите — каза той. — Трябва да изглеждаме доверчиви, спокойни и хладнокръвни.

Кой измисля тези кретении?

Както и да е, обядвахме на етажа на дивана, където и живеехме. Отново риба тон. Бък обясни оскъдните провизии от Вашингтон по следния начин:

— Не искаме да наблягаме на различията между нас и нашите съюзници бедуините.

— Това е идиотско, Бък. Би трябвало да се радваме на различията си.

— Освен това не бива да изглеждаме много добре, когато хората на Ал Кайда дойдат да ни видят — продължи Бък. — Би трябвало да ни хранят с козе месо и овес. — Той се усмихна. — Не можем да затлъстяваме, докато сме в плен.

Представих си как поредната комисия на ЦРУ е обсъждала това. Наистина си падат по пушеци и огледала и както открих току-що, вярват в играенето на роли. А отборът трябваше да погладува малко, за да заприлича на жертви на похищение. Да не говорим, че всички се нуждаехме от душ и бръснач.

Както и да е, нямаше за какво толкова да си говорим, без да ръсим глупости, така че всички един вид се оттеглихме в себе си, четяхме и решавахме кръстословици. Кейт се упражняваше много и г-н Бренър на няколко пъти се присъедини към нея, като се въртеше и навеждаше. Трябваше да извикам бедуините да видят това.

Имахме аптечка и Бренър помогна на Замо да си смени превръзката, а по-късно ни увери, че снайперистът бил добре. Може би наистина беше. А може би бе по-добре да го изведем оттук.

Освен това написахме въпросните успокояващи писма до приятели, роднини, брокери и тъй нататък. Съобщенията щяха да бъдат изпратени на имейлите на получателите.

Бък имаше предложение за заключителния абзац и той звучеше нещо от рода на: „За една-две седмици ще бъда в затънтен район без комуникации, но ако се налага да се свържете с мен, давам ви имейла на американското посолство. Може да не съм в състояние да отговоря веднага, но бъдете сигурни, че ще получа съобщението ви и скоро ще се свържа с вас“.

— Пиши на родителите си, че ми липсват — казах на Кейт.

Чет и Бък събраха бележките ни и ги занесоха в микробуса, за да ги пуснат по шифрованата връзка до посолството или Вашингтон — така и не казаха ясно до кого точно.

— Досущ като тъпите пощенски картички, които трябва да пращаш на родителите си от лагера — казах на Кейт, Бренър и Замо.

С тази разлика, че в този случай нещата бяха малко зловещи.

Денят мина, бедуините се отзоваваха на зова за молитви и на телефонните си повиквания. Обикаляхме двора и изследвахме всички етажи на шестетажната кула, които бяха абсолютно еднакви, с изключение на открития мафраж с арките. Хубава гледка. За малко разнообразие се изпиках от мафража в шахтата за екскременти — шест етажа до партера с високата купчина лайна. Най-дългото пикаене в живота ми. Другият паметен момент от деня ми бе зареждането на средствата за комуникация в микробуса. Завладяващо е да гледаш как стрелката на индикатора пълзи нагоре.

Между другото, бедуините нито за миг не изглеждаха отегчени. Имаха неизчерпаем капацитет да седят и да дрънкат. А когато не говореха помежду си, говореха по мобилните си телефони. През целия ден правеха чай, молеха се и спяха, когато им се спеше. Практикуваха някакво ритуално измиване във връзка с молитвите, но то изглеждаше по-скоро символично, отколкото сериозно търкане.