Пантерата

От време на време някой от тях се качваше на някоя каменна платформа и надничаше навън, но като че ли не приемаха охраната твърде на сериозно. Може би защото не вземаха на сериозно йеменската армия. И все още не разбираха новите момчета в квартала — Ал Кайда.

Освен това не мисля, че бедуините наистина разбираха, че безпилотните самолети ни наблюдават и че можем да виждаме на мониторите в микробуса онова, което машините виждаха от три километра височина.

Попитах Чет за това.

— Ако им покажа мониторите, ще разберат способностите, но не и технологията — каза той. — Също като с мобилните им телефони. Наясно са, че не е магия, но колкото по-малко знаят, толкова по-добре.

Правилно. Сигурен бях обаче, че шейх Муса е малко по-наясно с безпилотните самолети и ракетите им. Знаеше, че не иска да се появява на монитора с кръстче между очите.

Както и да е, сигурно можех да гледам на бедуините поетично и романтично като повечето западняци, но в действителност те бяха само едни прости, открити и не особено стимулирани хора, които се радваха на дребни удоволствия като чашата чай. И осемте момчета в двора бяха щастливи да си седят тук и да не се трепят да тичат сред камили или кози, или пък да се мъчат да изкарат залъка си по мъртвите ниви.

Както каза Чет, имаха си Корана за четене (ако можеха да четат), оръжия и вяра. Както и малко кат, за да убиват времето и да си оправят настроението.

Като стана дума за това, Чет се уединяваше три пъти дневно на мафража и винаги се връщаше с усмивка на лице. Представих си как се спъва и пада в дупката за екскременти, за да се приземи в купчината лайна. Като едното нищо можеше и да се случи.

И за да сменя напълно темата: да си легнеш с жена не е кой знае какво, но да не си легнеш е много сериозно нещо. Капиш? Достатъчно за това.

Вечерта дойде и вечеряхме на открито с бедуините, за разнообразие. Овес, каша, коза, тавва, чай и риба тон. Консервирани плодове за десерт. Бедуините харесваха сладките консервирани плодове и унищожиха по-голямата част от запасите ни.

На Кейт й беше позволено да се присъедини към нас, ако е облечена с балто и хиджаб и стои настрана. На мен ми звучеше разумно, но тя не се съгласи. Бък обаче я прикани да вечеря с нас, макар и настрана.

— Това е голямо скъсване с обичая — обясни той. — Трябва да се възползваме от възможността да прехвърлим мост над пропастта между културите ни.

Съгласих се и добавих:

— Десетина метра разстояние ще е достатъчно.

Кейт неохотно се съгласи и се радвах, че е с нас на вечеря.

Както и да е, ранно лягане, три часа на пост, неспокоен сън и изгрев. Никога преди не бях обръщал внимание на изгревите. Сега разбирах защо древните хора са почитали слънцето. Слънцето е живот. Нощта е смърт.

— Как я караш? — попита ме Кейт на третия или четвъртия ден, докато препрочитах етикета на една зеленчукова консерва.

— Вече дадох имена на всички гарвани — отвърнах аз. — А ти как я караш?

— Добре. Физически съм идеално. Но май започвам да развивам стокхолмски синдром. — Тя се усмихна. — Започвам да се идентифицирам с бедуините.

— Чудесни момчета са — съгласих се аз. — Макар никога да не са виждали лицето ти, знаеха, че от теб ще стане чудесна компания за вечеря.

Тя отново се усмихна.

— Окуражаващо е да открия, че все още си оставаш задник.

— Благодаря. — Всъщност знаех, че Кейт ще ме оцени по-пълно в тази мъжка страна.

Освен това забелязах, че новините не ми липсват. Нито пък спортните предавания. Когато си откъснат от цивилизования свят, минаваш през няколко дни абстиненция и един ден си даваш сметка, че всичко онова са пълни глупости. Какво значение има какво се случва във Вашингтон, Лондон, Москва, Ню Йорк или Кайро? На тях не им пука какво правя аз. Все пак не бих отказал да разбера как се справят Янките през пролетния сезон. Но някой можеше да ми разкаже, ако случайно се върна. А пък ако не се върна, какво ми пука?

Като стана въпрос за връщане, нито Чет, нито аз споменахме повече за разговора ни в микробуса. Нямаше какво повече да си кажем, а и той нямаше да ми съобщи какво са му казали шефовете му в Лангли.

Вижте, може и много да грешах и в такъв случай просто нямаше какво друго да кажа или да направя. Но ако бях прав, Чет и хората му сега се опитваха да решат дали операция „Чистка“ не трябва да включи и Джон и Кейт.

Освен това би трябвало да са се досетили, че ако Джон Кори е знаел или е заподозрял още в Ню Йорк, че му се готви нещо, би трябвало да е оставил някъде едно от онези писма с надпис „Да се отвори единствено след смъртта ми“.

Може би наистина трябваше да го направя, но не го направих. Може би защото нямах намерение да бъда убиван тук от ЦРУ. Или може би защото ако двамата с Кейт бъдем убити от Ал Кайда или Пантерата, не бих искал ЦРУ да бъде заподозряно в престъпление, което не е извършило. Каквито и да бяха чувствата ми към Управлението, в края на краищата те са нашата първа отбранителна линия, а аз съм предан и отговорен професионалист.