Пантерата

Разбира се, това можеше и да е номер и след около пет минути да се окажем истински пленници — или пък истински мъртъвци. Муса и хората му обаче бяха имали и други възможности да ни извъртят номер. Освен това ръцете ни бяха свободни и можехме бързо да извадим пистолетите си.

Някой извика на арабски от стълбището и нашето приятелче Ясир извика в отговор.

— Добре ли си? — попитах Кейт.

— Идеално съм.

— Дръж си главата наведена и гледай надолу — напомни й Бък.

След няколко секунди петимата закачулени от Ал Кайда и трима бедуини в ролята на водачи влязоха в помещението.

Бедуините подредиха петимата си гости в редица, рамо до рамо, на около метър и половина пред нас, след което махнаха качулките им една по една. И така се озовахме лице в лице с врага.

69.

Делегацията на Ал Кайда приличаше на наказателен взвод, строен и с автомати на рамо.

Освен това петима бяха повече, отколкото бе нужно да идентифицират американците, така че това представляваше и някаква демонстрация на сила. Бедуините не би трябвало да го позволят, но го бяха направили, така че очаквах всеки момент момчетата от Ал Кайда да хванат желязото.

В дивана бяха останали четирима бедуини, сред които и Ясир, който, изглежда, играеше ролята на домакин.

Петимата амрики би трябвало да изглеждат уплашени, нервни, уморени и обезсърчени, което означаваше да гледат в земята и да си държат устите затворени, освен ако не ги заговорят. От друга страна, Ал Кайда знаеше, че не сме туристи, така че можехме от време на време да проявяваме малко непокорство.

Погледнах петимата бойци на Ал Кайда, застанали пред нас. Бяха млади — може би между двайсет и двайсет и пет, макар лицата им да бяха доста състарени от суровото време. Нямаха бради, но и не можеха да се нарекат гладко избръснати, и изглеждаха доста мрачни, макар че ситуацията би трябвало да им харесва.

Онзи отдясно обаче се усмихваше и ме гледаше, което ми се стори странно. И чак тогава го познах.

— Здрасти — каза ми Набеел ал Самад. — Помни ме?

Другарите ми завъртяха глави към мен. Четиримата бедуини, които не говореха английски, изглеждаха объркани, че човек от Ал Кайда се усмихва и говори на американския пленник. Хей, двамата с него сме яли кравайчета заедно.

Би трябвало само да кимна, но заговорих, за да могат съекипниците ми да разберат кой е този тип.

— С Набеел имахме работна закуска в Ню Йорк — казах аз. — Той имаше някаква важна информация за мен.

Набеел реши, че това е смешно, и преведе на другарите си, които също решиха, че е смешно.

Онова, което не бе смешно, бяха думите на Набеел.

— Еврейско деликатес за мен не смешно. Ти не смешен. Ти не върне никога дом.

Набеел имаше нужда от помощ с глаголите, но схванах, че от мен се очаква да оценя момента и посланието, което на малко по-нормален език беше „Е, детектив Кори, срещаме се отново. И този път ролите са разменени, нали, детектив Кори?“ Хе-хе-хе. Да ти го начукам.

Както и да е, влязох в ролята си й забих поглед в пода.

С две думи, веднага след като Държавният департамент бе подал искане за визи за мен и Кейт, информацията беше стигнала до Ал Кайда в Йемен. Случва се непрекъснато и обикновено това не е проблем за американски туристи, бизнесмени или дипломати, пътуващи за Сана. Освен ако имената им не фигурират в черния списък на Ал Кайда.

Е, веселата част приключи и дойде време за бизнес.

Набеел каза нещо на Ясир и той му подаде петте ни обикновени паспорта.

Набеел държеше някакви листа, които със сигурност бяха фотокопията на паспортите от хотел „Билкис“. Пусна документите и копията на четирите си приятелчета, които се заеха да ги изучават и да ни оглеждат.

Набеел, който ми се беше видял като приятен тъпчо в Ню Йорк, криеше в себе си и друг образ.

— Очи горе! — остро каза той на коленичилите амрики. — Гледа мен!

Всички погледнахме Набеел, докато другите АК задници сверяваха лицата ни с фотокопията и паспортите.

Естествено, Набеел идентифицира детектив Джон Кори, а останалите гении от Ал Кайда като че ли стигнаха до консенсус, че Бък, Бренър и Замо са същите амрики като онези от снимките. Проблемът беше Кейт, която бе увита в шала си.

— Сваля хиджаб — каза й Набеел.

Кейт махна шала от лицето си и петимата задници от Ал Кайда я зяпнаха продължително. Така де, колко женски лица бяха виждали през живота си?

Всички като че ли се съгласиха, че снимката на Кейт отговаря на лицето й, и Ясир прибра паспортите.

— Слага хиджаб! — нареди Набеел на Кейт.

След това извади още два листа и ги показа на Ясир. Ясир кимна и каза нещо на Бък на арабски. Бък отвърна на същия език, после ни каза:

— Имат копия и на дипломатическите паспорти на Джон и Кейт, вероятно от йеменското консулство в Ню Йорк. И искат да знаят къде…

— Млък! — извика Набеел и се обърна към всички ни. — Къде дипломатически паспорт?

— В посолството — отвърна Бък на английски.

— Ти лъже.

Ясир обаче се намеси и каза нещо: може би уверяваше Набеел, че бедуините са ни претърсили и не са намерили никакви дипломатически паспорти.