Пасажер 23

— Да. Видях я със собствените си очи. Бе в края на всекидневните ми контролни разходки, между втора и трета палуба, тъкмо завивах, когато това слабичко създание връхлетя върху мен с глава, обърната назад, сякаш бягаше от някого. Чух бързи стъпки, приглушени от дебелия цял метър килим, в който количката ми винаги затъва като в пясък, но все тая… Важното е, че видях как Анук спря, за да хвърли нещо в месинговото кошче за боклук, окачено на стената. — Червени петна избиха по лицето на Герлинде, споменът явно я бе развълнувал. — След това тя не се помръдна повече, а аз побързах да се скрия зад един от онези огромни сандъци с цветя, с които са озеленили всички коридори на кораба, преди капитанът да може да ме види.

— Капитанът?

— Нямам представа какво търсеше там в този час, но той направо налетя на момичето. Ето, вижте сам! — Герлинде извади от джоба на анцуга мобилния си телефон и му показа една снимка, която бе мътна и размазана. — Да, да, не съм точно Хелмут Нютън с камерата. — Герлинде нацупи устни. — Трябваше да включа светкавицата, но не исках да ме забележат. А и се наложи да се сгъна на четири, за да мога въобще да хвана нещо с обектива през цветните лехи.

— Коя е жената на снимката? — попита Мартин.

Освен малко момиче и висок мъж, на снимката имаше и една жена, застанала между двамата. Тя бе висока почти колкото Анук и почти толкова слаба.

— Това е Шала, добрата душичка. Понякога чисти и моята каюта. Натъкнала се е на двамата, след като е изнесла цяла камара оповръщани кърпи от медицинския център. Беше луда нощ! — Герлинде имитира с дясната си ръка движенията на клатещия се кораб. — Признавам, че в момента, в който направих снимката, не ми беше ясно кое е момичето. Разбрах това едва след като направих проучване. В онзи миг единственото, което ми мина през ума бе, че момичето отчаяно се нуждае от помощ. Все пак бе един през нощта, тя бе облечена единствено с тениска и бикини и бе подута от плач. На въпроса на капитана дали се е изгубила, тя не отговори, както и на въпроса къде са родителите ѝ.

— И сте чули всичко това?

— Нима мислите, че седя в инвалидна количка, защото съм глуха? Растенията ми попречиха само да виждам, но не и да чувам. Чух още, че капитанът настоятелно предупреди Шала с никого да не разговаря за това. После заведоха бедното създание в медицинския център при доктор Бек. След като всички се разотидоха, намерих това тук в кофата за боклук.

Герлинде посочи плюшената играчка, която Мартин продължаваше да стиска в лявата си ръка.

— Тя го е захвърлила там? — Мартин се втренчи в мечето, което му изглеждаше странно познато и в същото време чуждо.

— Кълна се в потта на чорапите си срещу тромбоза. — Герлинде вдигна дясната си ръка. — Вие го разпознахте, нали? — Тя продължи да говори едва когато той я погледна директно в очите. — Това е плюшеното мече, което синът ви Тими държи прегърнал на снимките, които тогава показаха по медиите, нали?

Мартин кимна. Реално погледнато само едно-единствено списание — и то година след трагедията — бе поместило статия със заглавие „Изгубени — защо все повече хора изчезват безследно по круизните кораби?“, в която бе спомената съдбата на неговото семейство и бе публикувана снимка на Тими.

Герлинде бе учудващо добре информирана.

— И това бе завчера? — попита Мартин.

— Да. На отсечката Осло-Хамбург.

— А знае ли се къде е била Анук през всичките тези седмици?

Герлинде махна театрално с костеливата си ръка:

— Не можах да си обясня защо капитанът бе толкова разтревожен, когато на следващата сутрин го посетих. — Тя лукаво се усмихна. — Отначало той отрече всичко и се опита да ми внуши, че бета-блокерите са ми докарали халюцинации. После, като видя снимката, задникът му се изпоти и побягна към Егор.

— Егор Калинин? Шефът на корабната компания? Той е на борда?

— Преди четиринайсет дни се нанесе в мезонета. Познавате ли го?

Мартин кимна. Срещнал го бе веднъж в съда. При споменаването на войник от Чуждестранния легион с немско-руски произход повечето хора си представяха някой недодялан исполин. В действителност петдесет и седем годишният милионер, на когото принадлежеше втората по големина круизна флота в света, приличаше по-скоро на университетски преподавател. Крива стойка, очила без рамки върху острия нос и бакенбарди, които стигаха до под ушите.

Какво пък правеше този на борда?

— Всъщност от него имам номера на мобилния ви телефон — обясни Герлинде.

— Какво?

— Егор лично дойде при мен и започна да ми разправя разни врели-некипели за това колко пагубен би могъл да бъде един фалшив слух за изчезнали и отново появили се пасажери. Искаше да ме сплаши и ми даде документите по делото, което вие сте завели срещу него, като изтъкна, че едва ли искам да претърпя поражение като вас, господин Шварц. — Герлинде се усмихна накриво. — Но явно е пропуснал, че тайният ви номер е в бележките по делото. Така погледнато, самите те ме наведоха на мисълта да вляза в контакт с вас…

— Бонхьофер? — прекъсна я ужасен Мартин. — Даниел Бонхьофер?