Пасажер 23

Имаше безкрайни дискусии. Почти до самата операция Тайо постоянно променяше мнението си. Накрая вечните колебания така изнервиха хирурга, че веднага след операцията, пийнал известно количество алкохол, той се качи на палуба 8½ и от място, което не бе в обхвата на камерите, в една черна, бурна нощ изхвърли ампутирания крайник зад борда. Непростима грешка, която можеше да му струва работата. Ала все пак „естетичен хирург към частна програма за защита на хора с месторабота тайна междинна палуба на лайнер“ не бе длъжност, за която кандидатите се тълпяха на опашка. Егор дори си затваряше очите за все по-явния алкохолизъм на Конрадин. Но Доктора не си позволи повече подобни грешки. Излизането на палубата порядъчно го бе стреснало. Можеше да бъде видян как хвърля бедрото в Индийския океан. Точно от Анук Ламар, която се бе усамотила там да рисува.

През онази нощ Конрадин я бе завел при майка ѝ. И когато само няколко дни по-късно тя изчезна, той разказа на Егор за вътрешната съпротива, която бе усетил у момичето. Беше сигурен, че тя предпочиташе да бъде навън, сама на палубата въпреки неуютното време и въпреки тъмнината. Тогава, когато всички говореха за двойно самоубийство, Конрадин си мислеше, че Анук е предвиждала самоубийствените планове на майка си. Днес те знаеха истинската причина защо онази нощ тя не искаше да се прибере.

— Как е възможно бабата отвън да ни е разкрила? — попита хирургът.

Егор изстена:

— Изобщо не ни е разкрила. Просто по случайност уцели в десетката. Затова и не търси на правилното място, а наоколо.

Там, където бе срещнала Анук.

Ама че лудост бе с тази старица!

Разследванията на Мартин бяха дали на ФБР извършител и място на престъплението, дори скривалището на Анук, поради което корабът нямаше нужда да бъде претърсван повече. Въпросите на агентите получиха своите отговори.

Но не и въпросите на Герлинде.

— Старата не планираше ли вече да е слязла от борда? — попита Конрадин.

— Не, едва след четиринайсет дни. На Майорка. В момента, в който пристигнем в Европа.

— Ама че работа! — Хирургът погледна часовника си. — Няма да можем да изкараме контейнера!

Егор кимна. Оставаше изходът с досадните стълби, който Конрадин бе използвал, за да хвърли крака през перилата. Но не можеха да свалят Тайо по този начин от борда.

— Трябва да изчакаме до хвърлянето на котвата. Все по някое време откачалката ще свие платната. Можем… — Конрадин спря по средата и се засмя. — Ето! Тя изчезва!

Действително. Герлинде се предаде. Количката ѝ се отдалечи от прозореца. Егор я наблюдава известно време с подвижната камера, после доволно изсумтя, когато тя изчезна в асансьора.

— Може да започваме — рече той. — Готов ли е Та… тоест Санди за старта?

Хирургът кимна. После отиде да доведе клиента, за да може Егор да се сбогува с него. Удоволствие, от което Калинин никога не се лишаваше. Обичаше сравнението „преди и сега“, както и властта да предоставя на хората един нов живот, в чието оформяне е участвал и той.

Отвори шампанското, което бе изстудил за повода, и наля в три чаши. Една за себе си. Една за хирурга. И третата за високия черен мъж, който трябваше да се наведе, за да не се удари в тавана на каютата, докато подскачаше на патериците.

В същото време Герлинде разочаровано наблюдаваше отражението си в огледалото на асансьора и реши веднъж завинаги да се откаже от търсенето на Бермудската палуба. Днес беше навън почти до изгрев-слънце, много по-дълго отпреди. И какво спечели от това?

Нищо освен проклетото главоболие.

Реши да използва последните си дни на Султанът единствено и само за релакс.

— Проклета Бермудска палуба, попаднах в задънена улица! — призна си тя и известно време се руга наум, докато вратите на асансьора не се отвориха отново. Когато излезе, се учуди на неочакваната промяна. Трябваше ѝ известно време, за да осъзнае, че нещото, което ѝ бе направило впечатление, бе цветът на килима. При нея, на палуба 12, бе значително по-тъмен. И по-плътен.

Нещо съм се объркала, беше първата ѝ мисъл. После разбра какво се е случило. Асансьорът най-вероятно се бе развалил. Във всеки случай той не се бе помръднал. Тя все още бе на нивото, от което се бе качила.

— Днес нищо не се получава — мърморейки, тя излезе от асансьора и се насочи с количката към съседния.

Докато чакаше, отново погледна отражението си, този път в полирания месинг на облицовката, в чийто отблясък всичко изглеждаше някак си по-приятно. Очите ѝ не бяха толкова уморени, изглеждаше по-слаба, косата — не толкова смачкана. Всичко бе по-мило, по-хубаво, по-меко и хармонично.

С изключение на вратата.

Вратата косо зад нея, която се отвори в стената, сякаш от призрачна ръка. И в момента, в който Герлинде се обърна, от нея се появи контейнер за бельо с височината на човек…