Пасажер 23

Когато Анук Ламар се появи напълно неочаквано след месеци, Егор наистина си помисли, че с тях е свършено. Изчезнал пасажер 23 не бе проблем. Случваше се често и за това никой нямаше да претърси цял един кораб. Но пасажер 23, който възкръсва от света на мъртвите? Това бе вече нещо съвсем различно. В момента, в който обществеността разбереше за малкото момиче, дяволът щеше да е пуснат на свобода и дейността им щеше да приключи набързо. Пълно фиаско! ФБР щеше да спре кораба и с цяла орда агенти да го разглежда под лупа в продължение на месеци. Нещо, което при никакви обстоятелства не трябваше да се допуска. Самоубийство? Добре! Сериен убиец на кораба? От него да мине! Всичко това можеше да бъде изгладено от пиар отдела му. Но ако по време на претърсването на кораба откриеха мястото, където компанията печелеше истинските си милиони — междинната палуба — то до края на дните си щяха да останат в пандиза. Той самият, Доктора, въобще всички, които бяха забъркани в частната програма за защита на свидетели и жертви. Програма, използвана от богатите и отчаяните, които най-често по престъпни причини искаха завинаги да изчезнат от лицето на земята. Било заради затвор, данъци или — както в случая с Тайо — да се изплъзне от нигерийската мафия. И какво по-подходящо място за това от един луксозен лайнер? Едно място без полиция, с неизброими възможности да се скриеш. Един свят сам по себе си, където цели семейства безпроблемно можеха да бъдат подготвени за новия живот, за който те буквално си плащаха.

При това междинната палуба не бе палуба в истинския смисъл на думата. Състоеше се от множество подобни на кутийки, ъгловати помещения, разположени на няколко нива, изкусно конструирани, така че отвън да останат неразпознаваеми за непросветените. Егор и Конрадин стояха пред един транспортен шлюз, тайна врата, през която контейнерът със Санди трябваше да бъде извозен. Само трябваше старата Добковиц, която стоеше на няколко крачки от другия край на вратата, най-после да реши да си тръгне.

— Как се чувства пациентът ни на своя голям ден? — промърмори Егор, без да изпуска от очи монитора.

Герлинде тъкмо се придвижи около метър назад, сякаш искаше да огледа по-добре нещата от разстояние.

— Много добре! Бърз възстановителен процес, както често се случва при добре тренирани клиенти — отговори Конрадин.

„Лечението“ на Тайо продължи повече от една година. Фиктивно падане от частен самолет над Гвинейския залив, качване на кораба в Прая, месеци наред психологични тренировки, съставяне на лична история, после оперативната намеса. Той бе поискал цялостна програма, което му струваше почти два милиона — половината от спестяванията му. Ала това бяха добре инвестирани пари. При него нещата нямаше как да се получат с обикновените козметични корекции. Тайо бе известна личност в цял свят, а преследвачите му — внедрени навсякъде. Външността му трябваше да бъде променена драстично, ако не искаше веднага да бъде разпознат в новата си родина. Най-накрая хирургът успя да го уговори не само за корекция на брадичката, устните и носа, а и за ампутация на единия крак. Брутална мярка, но ако човек се замислеше, тъкмо тя със сигурност щеше да спаси новия живот на Санди. В тяхната работа имаше една непоклатима истина: ако искаш човекът да стане невидим, той трябва завинаги да скъса със старите си навици. Един покерджия не трябваше никога повече да бъде виждан в казино, един музикант не трябваше никога повече да посегне към инструмент, един спортист никога повече не трябваше да тича. Когато се заеха с Тайо, те знаеха, че в този случай ще имат особен проблем. Мъж, когото пресата възхваляваше като „мистър ултразвук“, нямаше да се удържи дълго време далеч от пистите по стадионите на Карибите. Както наркоманът бе пристрастен към дрогата, така Тайо бе пристрастен към спорта. Стилът му на тичане не можеше да се сбърка и след няколко тренировки дори и да сложеше камъни в обувките си, хората пак щяха да започнат да шушукат. Слухът за неизвестната светкавица, която нощем прави обиколки на стадионите, скоро щеше да стигне там, където не трябва.

И за да са напълно сигурни, че Тайо нямаше да бъде хванат и изтезаван до смърт, имаше една-единствена възможност: никога повече да не тича. Просто защото не може.