Пасажер 23

Това, че минаха толкова години, докато през 2013 г. се заема с първата редакция, се дължи чисто и просто на факта, че истинската идея ми дойде значително по-късно. А именно — да поставя в центъра на романа не изчезнал, а отново появяващ се пасажер, който само с появата си противоречи на теорията за самоубийствата на корабните дружества. Защото и това е вярно — круизната индустрия няма интерес да предупреждава в лъскавите си брошури за неща, до които човек със здрав разум сам достига: ако на едно тясно пространство се съберат няколко хиляди души, то конфликтите вече предварително са програмирани. И сред милионите хора, които решават да почиват по този начин, със сигурност не всички са приятни.

Престъпленията в открито море в никакъв случай не са инцидентни, а цитираните в книгата уебсайтове, където жертви, техни близки и адвокати се свързват, са действително съществуващи. Документираните инциденти са взели такива размери, че Международната асоциация на жертвите от круизи изисква създаването на „Морски маршали“ по подобие на „Авиационни маршали“10. Плуващите замъци всъщност са малки градчета без полицейски участъци. Ако въобще има охранителен персонал, то той е финансово зависим от дружеството и при сериозен инцидент проверка на собствения персонал е малко вероятна.

Но за да сме точни трябва да отбележим — и тук фактите в книгата са верни — че в случай на изчезване дори и морски маршал не би могъл да помогне много. Сам по себе си дългият километри спирачен път на круизните кораби възпрепятства благоприятния резултат от една спасителната акция; още повече, когато потенциалната жертва е видяна за последно няколко часа преди това. А и самият кораб, както подробно бе описано, е твърде голям, за да може да бъде основно и бързо претърсен.

Освен това в световен мащаб няма единни правила за подобни случаи. И както Мартин Шварц критикува в романа — в момента, в който пасажерите стъпят на борда, „те стават подвластни на институциите на страната, в която е регистриран корабът“ (Кендъл Карвър от Международната асоциация на жертвите от круизите). Затова през 2010 г. в САЩ приемат закон, който дава широки правомощия на ФБР и щатската брегова охрана. Оттогава служителите им имат правото да провеждат разследвания и на кораби, които са регистрирани в чужбина. Но само при изчезване на американски гражданин!

Впрочем проучването по темата не изискваше особени усилия, докато се отнасяше за местата над ватерлинията. Планове за палуби и каюти, видеоматериали за мостика, телевизионни репортажи — всичко това бе на едно кликване с мишката. За отделенията на екипажа, котвеното помещение и кухнята стана малко по-сложно, но по време на поредното проучвателно пътуване успях да се включа в едно развеждане из кораба (хората от екипажа все още не знаеха за какво ще се отнася книгата ми). Беше почти невъзможно да се докопа човек до пълните планове на долната палуба, включително на машинното и товарното отделение или на съоръжението за изгаряне на боклука — поради съображения за сигурност.

На това място искам да открия официалната част на благодарностите, като започна със сърдечна благодарност за професионалната помощ на капитан Фолкер Бернхард, който си направи труда да прочете целия роман и да ми даде ценни съвети в областите, които за обикновен пасажер на круизен кораб като мен си остават табу. Всички разминавания, които сега ги има в романа, се дължат единствено на мен и както винаги можем да ги изгладим със стандартната фраза на хората на изкуството: „Е, това е творческа свобода!“.

А с долуизброените сътрудници от издателство „Дрьомер Кнаур“ бих искал да предприема круиз и да се надявам, че нито един от тях няма да се изгуби, защото без тяхна помощ „Пасажер 23“ сега нямаше да бъде в ръцете ви:

Ханс-Петер Юблайс, Кристиан Теш, Тереза Шенкел, Моника Нойдек, Сибиле Дитцел, Карстен Зомерфелд, Ирис Хаас, Хана Пфафенвимер и — както винаги на почетно място — моите чудесни сътруднички Каролин Граел и Регине Вайсброд, които, за да добиете представа, с умните си въпроси и забележки се погрижиха историята ми да не се „клатушка“ или да удари на камък по средата на пътя.

От 2006 година със своята агенция „Зеро“ той се грижи книгите ми да не стоят „необлечени“ по рафтовете. И от 2006-а аз постоянно го забравям в благодарностите си. Но хей, това е едно дяволски трудно име, което си си избрал, скъпи Хелмут Хенкензифкен. Много благодаря за кориците!

Мнозина считат автора за капитана на кораба, но при мен капитанската фуражка я носи Мануела Рашке. Супердамата организира целия ми професионален живот, а междувременно и част от личния — например подстригва косите на моите деца. Благодаря, Ману, и да не забравя — жълтите чували ги прибират винаги в четвъртък.

Писането е самотен процес, ала работата около книгата — за щастие, не е. И аз се радвам, че през годините се сформира нещо като „фамилно предприятие“, заради което се наслаждавам на привилегията да работя само с добри приятели и роднини.