Пасажер 23

Не знаеше кога бе започнал да си позволява по една глътка след всяка успешна операция. Или по десет, както в момента. По дяволите, трябваше да престане, въпреки че никога не пиеше по време на операцията, а само след това. Но все пак. Алкохолът го правеше лекомислен. Даваше му глупави идеи. Като например — да вземе крака със себе си. Кискайки се, погледна часовника си. Беше осем часът и трийсет и три минути. Трябваше да побърза, ако не искаше да пристигне твърде късно за основното ястие. Вече бе пропуснал предястието. Ала преди да се посвети на токачката, която днес бе в менюто, трябваше да се освободи от биологичните отпадъци — ненужните банки кръв и дясната подбедрица, която блестящо бе отрязал точно под коляното.

Бедрото бе увито в найлонова торба от биоразградим материал, която бе толкова тежка, че трябваше да я носи с две ръце по стълбите. Чувстваше се замаян, но не чак толкова, че да не осъзнава, че в трезво състояние никога не би му хрумнало да мъкне със себе си човешки крайници, вместо да ги хвърли в шахтата за изгаряне на боклука. Но клиентът така го бе вбесил, че сега удоволствието си струваше риска. А той беше малък. Даже нищожен.

Имаше предупреждение за буря. Веднага щом минеше през криволичещата пътека и тясната шахта, през която можеше да се ходи само ниско приведен, а после и през коридора с жълтите вентилационни тръби до товарния асансьор, отвън гарантирано нямаше да срещне жива душа. Освен това мястото, което бе избрал да се освободи от товара си, не влизаше в обхвата на нито една камера.

Може и да съм пиян, но не съм тъп.

Достигна последната отсечка — платформа в горния край на стълбите, която, ако изобщо се използваше, бе веднъж месечно от техническия персонал — и посегна към една тежка врата с люк. Поривист вятър го блъсна в лицето. Имаше чувството, че за да излезе навън, трябва да избута стена. Свежият въздух забави кръвообращението му. В първия момент му стана лошо, но скоро се съвзе, а соленият вятър започна да го ободрява.

Сега той залиташе не заради алкохола, а заради скоростта на кораба, която благодарение на стабилизаторите не се усещаше така силно във вътрешността на Султанът на моретата. Разкрачил широко крака, Доктора се клатушкаше над талпите. Намираше се на палуба 8½, една междинна платформа, която съществуваше по чисто оптична причина. Наблюдавана от далече, тя придаваше на кораба елегантна линия отзад, също както спойлерите при спортните коли. Той издрапа до външната страна на кърмата и се наведе над перилата. Отдолу ревеше Индийският океан. Светлината на задните фарове озаряваше белите планини от пяна, които корабът оставяше след себе си.

Всъщност искаше да каже нещо от сорта на: „Hasta la vista, baby!“ или „Ready when you are“1, но нищо остроумно не му хрумна, затова безмълвно хвърли торбата с подбедрицата зад борда.

На теория това ми се струваше някак си по-интересно, помисли си той, изтрезнявайки лека-полека.

Вятърът така силно пищеше в ушите му, че Доктора не успя да чуе плясъка на падащия петдесет метра надолу във вълните крак. Но пък чу гласа зад гърба си:

— Какво правите тук?

Обърна се светкавично.

Лицето, което го бе изплашило до мозъка на костите, се оказа не някой служител от охраната (слава богу!), а едно младо момиче, не по-голямо от малката, която бе обработил преди две години заедно с цялото ѝ семейство на Западния бряг на Африка. Тя се бе сгушила до кутията на климатика или на някакъв друг агрегат, кръстосала крака по турски. С техниката Доктора не беше така наясно, както с ножовете. Тъй като момичето бе дребно, а всичко наоколо бе потънало в тъмнина, той не я бе забелязал. И дори сега, докато се взираше в мрака, можеше да долови само очертанията ѝ.

— Храня рибите — отвърна той, радвайки се, че звучи значително по-спокойно, отколкото се чувстваше. Момичето не представляваше физическа заплаха, но въпреки това не му трябваше някакъв си свидетел.

— Лошо ли ви е? — попита тя. Беше облечена със светла рокля, тъмен чорапогащник, отгоре с анорак. От съображения за сигурност си бе сложила и червената защитна жилетка, каквито имаше в шкафовете на всяка каюта.

Умно момиче.

— Не — отговори той и се ухили. — Чувствам се добре. Как се казваш?

Постепенно очите му привикнаха към здрача. Момичето имаше дълга до раменете коса и леко щръкнали уши, което обаче не я загрозяваше. Напротив. Той се обзалагаше, че на светло ще разпознае в нея изисканата дама, в която един ден тя щеше да се превърне.

— Казвам се Анук Ламар.

— Анук? На френски това е умалителното на Ана, нали?

Момичето се усмихна.

— Вие знаете това?

— Аз знам много неща.

— Ах, така ли? А знаете ли защо седя тук? — Дръзкият ѝ глас прозвуча високо, тъй като трябваше да надвиква вятъра.

— Рисуваш морето — отвърна Доктора.

Тя притисна блока към гърдите си и се усмихна.

— Това не беше трудно. Какво още знаете?

— Това, че нямаш работа тук и отдавна би трябвало да си в леглото. Къде всъщност са родители ти?

Тя въздъхна.