Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Трябва да сме сигурни, че е Амброуз — отбеляза Уилем.

Кимнах.

— Ако се е заключил в стаите си следващия път, когато бъда нападнат, това би трябвало да е достатъчно доказателство.

Разговорът замря и няколко минути се хранехме мълчаливо, всеки от нас потънал в собствените си мисли.

— Добре — рече Симон, който, изглежда, бе стигнал до някакво заключение. — Значи нищо не се е променило. Все още имаш нужда от грам. Нали така? — Той погледна към Уил, който кимна, и след това погледът му се върна отново на мен. — Сега побързай с добрата новина, преди да съм се самоубил.

Усмихнах се.

— Фела се съгласи да ми помогне да претърся Архива за схемата — рекох аз и махнах с ръка към тях. — Ако вие двамата се присъедините към нас, това ще означава дълги, изтощителни часове в близост до най-красивата жена от тази страна на река Ометхи.

— Може и да успея да отделя малко време — небрежно подхвърли Уилем.

Симон се ухили.

* * *

Така започна нашето търсене в Архива.

За мое учудване в началото беше забавно, почти като игра. Четиримата се разпръсвахме в различни части на Архива, след това се връщахме и заедно преглеждахме книгите. Прекарвахме часове в разговори и шеги и се наслаждавахме на предизвикателството и на взаимната си компания.

Но когато часовете се превърнаха в дни на безплодно търсене, първоначалната възбуда отмина, оставяйки след себе си само мрачна решителност. Уил и Сим продължаваха да ме пазят през нощта, като ме защитаваха със своя Алар. Нощ след нощ те не си доспиваха и станаха начумерени и раздразнителни. Сведох съня си до пет часа на вечер, за да ги облекча.

При нормални обстоятелства пет часа биха били напълно достатъчни за мен, но аз все още се възстановях от раните си. Което беше по-важното — трябваше постоянно да поддържам Алара си в готовност, за да съм в безопасност. Беше изтощаващо за ума.

На третия ден от нашето търсене започнах да клюмам, докато учех по металургия. Задрямах за не повече от половин минута, преди главата ми да увисне и да се събудя стреснато. Но след това леденият страх ме преследваше през остатъка от деня. Ако Амброуз ме бе нападнал в този момент? Можеше да съм вече мъртъв.

Така че, макар да не можех да си го позволя, започнах да бъркам във все по-изтъняващата си кесия, за да купувам кафе. Много от странноприемниците и кафенетата близо до Университета се грижеха да задоволяват вкусовете на благородниците, затова то се намираше лесно. Нахлрутът щеше да е по-евтин, но не исках да рискувам заради по-острите му странични ефекти.

В промеждутъците между търсенията се заехме да потвърдим подозрението ми, че Амброуз е отговорен за нападенията. В това поне имахме късмет. Уил проследи как Амброуз се връща в стаята си след лекцията по реторика и по същото време аз трябваше да се справям с измръзване от обвързване. Фела пък го видя да се прибира в стаите си след късен обяд и четвърт час по-късно се облях в пот, след като по гърба и ръцете ми премина вълна от топлина.

По-късно тази вечер го наблюдавах как се връща в апартамента си в „Златното пони“, след като свърши смяната му в Архива. Не след дълго усетих слаб натиск върху раменете си, което ми подсказа, че той се опитва да ме прободе. Болката в раменете бе последвана от няколко мушкания в една по-интимна част.

Уил и Сим се съгласиха, че това не може да е съвпадение Амброуз беше човекът. Най-хубавото от всичко бе, че така разбрахме, че каквото и да използва срещу мен, той го държи някъде в стаите си.

> 28.

> Разпалване

Нападенията не бяха особено чести, но се случваха внезапно.

На петия ден, след като започнахме търсенето на схемата, Амброуз вероятно е бил особено озлобен или отегчен, защото имаше цели осем — едно, докато се събуждах в стаята на Уилем, две по време на обеда, две, докато имах физиогномия в Медика, и след това още три, бързо едно след друго, докато се занимавах със студено коване на желязо в Рибарника.

На следващия ден нямаше никакви атаки. Донякъде това беше по-лошо — часове на неприятно очакване нещо да се случи.

И така, научих се да поддържам Алара си твърд като желязо, докато ядях и се къпех, докато посещавах часовете и разговарях с преподавателите и приятелите си. Поддържах го дори когато се дуелирах по време на заниманията със „симпатия за експерти“. На седмия ден от нашето търсене това разсейване и общото ми изтощение доведоха до първото ми поражение от двама от състудентите ми, с което приключи съвършената ми поредица от дуели без загуба.

Бих могъл да ви кажа, че бях твърде уморен, за да ме е грижа, но това няма да е съвсем вярно.

* * *

На деветия ден от нашето търсене Уилем, Симон и аз преглеждахме книгите в леговището ни за четене, когато вратата се отвори и вътре се вмъкна Фела. Тя носеше само една книга вместо обичайната купчина. Беше задъхана.

— Намерих я — каза тя със светнали очи и с глас, който бе толкова развълнуван, че звучеше почти ожесточено. — Намерих копие.

Тя ни показа книгата, така че да видим златния лист отстрани на дебелата й кожена корица — „Фачи-Моен ве Скривани“.