Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Това е най-хубавата част — заяви тя и отвори закопчалките с такава непринудена лекота, че веднага ми стана ясно, че го е правила и преди. Махна капака и мушна с пръст вътрешната облицовка. — Подплънката е така направена, че може да се маха и поставя отново. Така че няма значение каква лютня ще имаш в бъдеще, тя пак ще се събере вътре. И погледни! — Натисна кадифето на мястото, където би трябвало да стои шийката, завъртя пръсти и под тях се отвори капак, разкриващ скритото пространство отдолу. — Това също беше моя идея — ухили се отново тя. — Нещо като таен джоб.

— В името на божието тяло, Дена! — възкликнах аз. — Това трябва да ти е струвало цяло състояние.

— Ами, нали се сещаш — каза тя с престорена скромност, — имах малко заделени пари.

Прокарах ръка по вътрешната страна на калъфа, докосвайки кадифето.

— Дена, говоря сериозно. Този калъф сигурно струва колкото лютнята ми… — Не довърших и стомахът ми се сви — лютнята, която вече дори не притежавах.

— Дано да нямате против, че го казвам, господине — намеси се мъжът зад щанда. — Освен ако лютнята ви не е от масивно сребро, предполагам, че този калъф струва много повече от нея.

Отново погладих капака и неприятното усещане в стомаха ми се засили. Не знаех какво да кажа. Как можех да й призная, че някой я е откраднал, след всички усилия, които тя бе положила, за да ми направи този прекрасен подарък?

— Сега да видим как ще пасне лютнята ти вътре — развълнувано се ухили Дена.

Тя махна с ръка и мъжът зад щанда извади лютнята ми и я постави в калъфа. Пасна плътно като ръка в ръкавица.

Заплаках.

* * *

— Господи! Срамувам се от себе си — рекох аз и издухах носа си.

Дена леко докосна ръката ми.

— Толкова съжалявам — повтори тя за трети път.

Двамата седяхме на бордюра пред малкия магазин. Това, че бях избухнал в сълзи пред Дена бе достатъчно лошо. Исках да се успокоя, без да се налага и търговецът да ме зяпа.

— Само исках тя да пасне точно в калъфа — оправда се Дена с покрусено изражение. — Оставих ти бележка. Очаквах, че ще дойдеш на вечерята, така че да мога да те изненадам. Дори не трябваше да разбираш, че лютнята е изчезнала.

— Всичко е наред — успокоих я аз.

— Очевидно не е — настоя Дена и очите й започнаха да се пълнят със сълзи. — Когато не се появи, не знаех какво да правя. Снощи те търсих навсякъде. Чуках на вратата ти, но ти не отвори. — Тя сведе поглед в краката си. — Никога не мога да те намеря, когато те търся.

— Дена — прекъснах я аз, — всичко е наред.

— Не е наред. — Тя енергично поклати глава, отказвайки да ме погледне, докато сълзите взеха да се стичат по страните й. — Трябваше да се сетя. Ти се държиш с нея така, сякаш е твое дете. Ако някой някога ме бе погледнал така, както ти гледаш тази лютня, щях… — Гласът й се пречупи и тя преглътна мъчително, преди думите да продължат да се изливат от нея. — Знаех, че тя с най-важното нещо в живота ти. Затова исках да ти подаря калъф, в който да я съхраняваш. Просто не мислех, че ще е толкова… — Тя преглътна отново, стисна ръцете си в юмруци, а тялото й така се напрегна, че почти трепереше. — Господи! Толкова съм глупава! Никога не мисля. Винаги правя така. Съсипвам всичко. — Косата беше паднала върху лицето й, затова не можех да видя изражението й. — Какво не е наред с мен? — попита тя с нисък и гневен глас. — Защо съм такава идиотка? Защо през целия си живот не мога да направя и едно нещо както трябва?

— Дена.

Трябваше да я прекъсна, защото тя почти не спираше, за да си поеме дъх. Сложих ръка върху нейната и тялото й се скова и застана неподвижно.

— Дена, няма откъде да си знаела — уверих я аз. — От колко време свириш? От един месец? Някога притежавала ли си свой инструмент?

Тя поклати глава с лице, все още скрито от косата й.

— Имах лира — тихо каза тя, — но само за няколко дни, преди пожара. — Тя най-сетне вдигна поглед, изражението й беше много нещастно, а очите и носът й бяха зачервени. — Това се случва непрекъснато. Опитвам се да сторя нещо добро, но всичко се обърква. — Хвърли ми злощастен поглед. — Нямаш представа какво е усещането.

Засмях се. Фактът, че отново можех да се смея, ми достави неописуемо приятно чувство. Смехът извираше някъде дълбоко от корема ми и се изливаше през гърлото ми като звука от златен ловджийски рог. Само този смях струваше повече от три топли обяда и двайсет часа сън.

— Имам много добра представа — уверих я аз, усещайки раните по колената си и дразненето от още незарасналите белези по гърба ми.

Зачудих се дали да й кажа каква бъркотия бях забъркал с опита си да взема пръстена й. После реших, че настроението й едва ли ще се подобри, ако й обясня как Амброуз се опитва да ме убие.

— Дена, аз съм царят на добрите идеи, които след това се объркват ужасяващо.

При тези думи тя се усмихна и избърса очи с ръкава си.

— И двамата сме двойка ревливи идиоти, нали?

— Такива сме — съгласих се аз.

— Съжалявам — отново повтори тя и усмивката й угасна. — Просто исках да направя нещо мило за теб. Но не ме бива в тези неща.

Взех ръката й и я целунах.