— Аз пък искам вълшебен кон, който да се събира в джоба ми — намеси се Уил, — и пръстен от червен кехлибар, даващ ми власт над демоните, а също и торта, която никога да не свършва.
Последва ново приятно мълчание. Вятърът леко докосваше клоните на дърветата.
— Казват, че Рух знаят всички истории на света — обади се Симон след известно време.
— Вероятно е истина — признах аз.
— Разкажи ни някоя — подкани той.
Погледнах го с присвити очи.
— Не ме гледай така — възмути се той. — Просто съм в настроение да чуя някоя история, това е всичко.
— Май ни липсва забавление — съгласи се Уилем.
— Добре, добре. Нека да помисля. — Затворих очи и в съзнанието ми изплува една история за амирите. Това не беше особено изненадващо. Откакто Нина ме бе открила, мислите ми постоянно бяха заети с тях.
Седнах с изправен гръб.
— Добре. — Поех си дъх и направих пауза. — Ако някой от вас трябва да пикае, най-добре да го направи сега. Не искам да ми се налага да спирам по средата.
Те ми отвърнаха с мълчание.
— Хубаво — прочистих гърлото си аз. — Има едно място, което не са виждали много хора — странно място, наречено Фаериниел. Ако се вярва на историите, две неща го правели необикновено. Първото е, че там се срещали всички пътища на света. И второто — че никой човек не е успял да открие Фаериниел, като го търси. Това не било място, до което можеш да отидеш, а такова, през което можеш да преминеш, когато пътуваш за другаде. Казват, че всеки, пътувал достатъчно дълго, рано или късно стигал дотам. Тази история е за Фаериниел, за един старец, тръгнал на дълъг път, и за една самотна, безлунна нощ…
> 37.
> Място до огъня
C>
Фаериниел бил велик кръстопът, но там, където се срещали пътищата, нямало странноприемница. Вместо това между дърветата имало поляни, където пътниците разполагали лагерите си, за да прекарат нощта.
Веднъж, преди много години и на много километри оттук, пет групи пътници стигнали до Фаериниел. Те спрели там пътьом, избрали поляни и запалили огньове, докато слънцето започнало да залязва.
По-късно, когато слънцето вече се било скрило и нощта била завладяла небето, по пътя се задал стар просяк в дрипави дрехи. Той вървял бавно и предпазливо, опирайки се върху бастуна си.
Старецът идвал отникъде и отивал наникъде. Нямал шапка на главата си и раница на гърба си. Нямал нито едно пени, нито кесия, в която да го сложи. Макар да имал име, и то било изтъняло и овехтяло с годините.
Ако можехте да го попитате кой е, той би отвърнал: „Никой“. Но щял да сбърка.
Старецът стигнал до Фаериниел. Бил гладен като пламъка, облизващ сухо дърво, и изтощен до мозъка на костите си. Онова, което го карало да продължава да върви, била надеждата, че някой може да му даде нещо за вечеря и място до огъня.
Така че когато видял проблясващата светлина на огън, той се отбил от пътя и уморено тръгнал към него. Скоро през дърветата съзрял четири едри коня. Сбруята им била от сребро и желязото на подковите им също било смесено със сребро. Наблизо просякът видял дузина мулета, натоварени със стоки — вълнени платове, изкусно изработени бижута и фини стоманени остриета.
Но онова, което привлякло вниманието му, било месото над огъня, което пушело и пускало сокове върху въглените. Той почти припаднал от сладостния му мирис, тъй като цял ден бил вървял, без да хапне нищо друго освен шепа жълъди и натъртена ябълка, която намерил край пътя.
Старецът излязъл на поляната и се провикнал към тримата брадати мъже, които седели около огъня:
— Здравейте. Може ли да ми заделите парче месо и място до нашия огън?
Те се обърнали и златните им синджири проблеснали на светлината на огъня.
— Разбира се — отвърнал техният водач. — Какво имаш — дребни монети или пенита? Пръстени или стрехлауми? Или пък имаш истински, звънливи, сийлдишки монети, които ние ценим най-много?
— Нямам нищо такова — отвърнал старият просяк и разтворил ръце, за да покаже, че са празни.
— Тогава няма да намериш утеха тук — рекли те и още докато гледал, започнали да режат дебели парчета от бута, който висял над огъня.
C$
— Не се обиждай, Уилем. Просто историята е такава.
— Нищо не съм казал.
— Изглеждаше, като да се готвиш да кажеш.
— Може и така да е. Но ще изчакам да свършиш.
C>
Старецът се отдалечил към светлината на друг огън между дърветата.
— Здравейте! — извикал той, когато пристъпил на втората поляна, опитвайки се гласът му да звучи бодро, макар да бил изморен и огорчен. — Може ли да ми заделите парче месо и място до вашия огън?
Там имало четирима пътници — двама мъже и две жени. Като го чули, те се изправили, но никой не отговорил. Просякът чакал учтиво и се опитвал да изглежда симпатичен и безобиден. Но тишината се проточвала все по-дълго, а никой не произнасял и дума.
Съвсем естествено старецът се ядосал. Бил свикнал да го отбягват и да не му обръщат внимание, но тези хора просто стояли насреща му. Те мълчали, пристъпвали неспокойно от крак на крак и ръцете им нервно потрепвали.