Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Не всички хора се преизпълнени с любов към нас — въздъхнал неговият домакин. — Гледаме да не се забъркваме в неприятности, за да сме в безопасност. А и тази нощ огънят ни е малък.

— Защо така? — зачудил се просякът. — При толкова много дървета наоколо, не би трябвало да е трудно да се намерят дърпа.

— Ходихме да събираме по-рано — обяснил брадатият мъж. — Но хората ни нарекоха крадци и изстреляха стрели по нас. — Той свил рамене. — Така че се справихме някак си, а пък утре ще му мислим. — Поклатил глава. — Но аз говоря твърде много. Мога ли да ти предложа нещо за пиене, татко?

— Малко вода, ако ви се намира.

— Глупости, ще получиш вино.

Доста време било минало, откакто просякът бил опитвал вино, и само от мисълта за него устата му се напълнила със слюнка. Но той знаел, че виното не е най-подходящата напитка за празния стомах след цял ден ходене, затова отвърнал:

— Много сте любезен, бог да ви благослови. Но водата ми върши работа.

— Тогава пий вода и вино, каквото пожелаеш — усмихнал се мъжът, който го държал за лакътя.

След като изрекъл тези думи, той отвел просяка до бурето им с вода.

Старецът се навел и гребнал един черпак с течността. Когато допрял устни до нея, открил, че тя е студена и сладка, но също така забелязал, че бъчвата е почти празна.

Въпреки това домакинът му го подканил:

— Пийни си още и измий праха от ръцете и лицето си. Вижда се, че отдавна си на път и си изморен.

И така просякът гребнал още един черпак и след като измил ръцете и лицето си, се почувствал много освежен.

Сетне домакинът му отново го хванал под ръка и го повел към огъня.

— Как е името ти, татко?

Просякът отново се изненадал. Били минали години, откакто някой го е питал как се казва. Било толкова отдавна, че трябвало да се замисли за момент, преди да отговори.

— Сеоп — отвърнал той накрая. — Казвам се Сеоп, а вие?

— Терис — рекъл неговият домакин, докато го настанявал достатъчно близо до огъня, за да му е приятно. — Това са Сила, съпругата ми, и моят син Уинт. А това са Шари и Бентум, Лил, Питър и Фент.

След това Терис донесъл на Сеоп вино. Сила му сипала един голям черпак картофена супа, сложила му резен топъл хляб и половинка жълта печена тиква, намазана със сладко масло. Храната била обикновена, но за Сеоп това било истинско пиршество. И докато той се хранел, Уинт се грижел чашата му да е пълна с вино, усмихвал му се, седял на коляното му и го наричал „дядо“.

Последното дошло в повече на просяка и той тихо заплакал. Навярно защото бил стар и дните му отдавна били отминали. А може би защото не бил свикнал да се държат добре с него. Или пък се дължало на виното. Каквато и да била причината, по лицето му започнали да се стичат сълзи, които изчезвали в брадата му.

Терис видял това и побързал да попита:

— Татко, какво не е наред?

— Аз съм само един глупав старец — рекъл Сеоп по-скоро на себе си, отколкото на някой друг. — Държахте се с мен така добре, както никой не го е правил от години, а аз не мога да ви се отплатя.

Терис се усмихнал и сложил ръка върху рамото на просяка.

— Наистина ли би искал да си платиш?

— Не мога. Нямам нищо, което да ви дам.

— Сеоп — усмивката на Терис се разширила, — ние сме от Едема Рух. Нещото, което ценим най-много, е онова, което всеки притежава.

Сеоп видял как хората наоколо вдигнали очаквателно погледи към него.

— Можеш да ни разкажеш историята си — предложил Терис.

Като не знаел какво друго да направи, Сеоп заговорил. Разправил как е стигнал до Фаериниел. Как е вървял от огън на огън с надеждата, че ще получи милостиня. В началото гласът му бил несигурен и той разказвал историята си неуверено, тъй като бил сам от дълго време и бил отвикнал да говори. Но скоро гласът му станал по-силен, думите — по-смели, проблясъците на огъня се отразявали в яркосините му очи, а ръцете му танцували със сухия му старчески тембър. Дори и на Едема Рух, които знаели всички истории на света, не им оставало нищо друго, освен да слушат смаяно.

Когато разказът свършил, членовете на трупата се размърдали, сякаш се събуждали от дълбок сън. Известно време те само се споглеждали и след това очите им се насочили към Сеоп.

Терис знаел какво си мислят.

— Сеоп, накъде беше тръгнал, когато те спрях тази нощ? — меко попитал той.

— Отивах в Тиню — отвърнал просякът, който бил малко смутен, че толкова се е увлякъл в разказа си.

Лицето му пламтяло и той се почувствал глупаво.

— Ние самите сме тръгнали към Беленай — обяснил Терис. — Искаш ли да дойдеш с нас?

За момент погледът на Сеоп светнал, но после помръкнал.

— Ще съм ви само в тежест. Дори и един просяк си има своята гордост.

— На нас от Едема ли ще разправяш за гордостта? — засмял се Терис. — Не ти предлагаме от съжаление. Предлагаме ти, защото принадлежиш към нашия род, и бихме искали да ни разказваш десетки нови истории през идните години.

— Моята кръв не е като вашата — поклатил глава просякът. — Не съм част от вашия род.

— Какво общо има това? — попитал Терис. — Ние от Рух сами решаваме кой принадлежи към нашия род и кой — не. Ти си един от нас. Огледай се и ще видиш, че не те лъжа.