Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Нямаше нужда да крещя. В „Томове“ даже и когато говориш нормално, гласът ти се чува из цялата зала.

— Опасявам се, че не успях да чуя добре края.

Двамата ме изгледаха с оскърбен вид, но не отговориха.

— Какво правиш? — изсъска ми смутено Сим.

— Опитвам се да ги накарам да млъкнат — отвърнах аз.

— Просто не им обръщай внимание — смъмри ме той. — Ето, нали гледам проклетата ти книга. Покажи ми какво искаш да видя.

— Гибеа сам е правел рисунките за своите дневници — обясних аз. — Това е оригинал, така че е логично сам да е украсил страниците, нали? — Сим кимна и махна косата от очите си. — Какво виждаш тук? — Бавно посочих с пръст една част от украсата, после друга. — Виждаш ли го?

Сим поклати глава.

Посочих отново, този път по-точно.

— Ето тук — казах аз — и там, в ъгъла.

Очите му се разшириха.

— Букви! И… В… — Той направи пауза, за да ги разчете. — _Иваре еним еуге._ Значи затова бълнуваше през цялото време. — Отблъсна книгата встрани. — И какво искаш да ми кажеш, като изключим това, че той е почти неграмотен на темски език?

— Не е темски — изтъкнах аз. — Това е тема — архаичен език.

— И какво означава? — Сим вдигна поглед от книгата и сбърчи чело. — Към общото благо?

Поклатих глава.

— За общото благо — поправих го аз. — Не ти ли звучи познато?

— Не знам още колко време ще бъде там — продължаваше единият шумен студент. — Ако я изпуснеш, ще съжаляваш.

— Казах ти, че тази нощ не мога. Може би в нощта на фелинг. Тогава ще бъда свободен.

— Трябва да отидеш преди това — намесих се аз. — „Двете пенита“ е претъпкана в нощта на фелинг.

Двамата ми хвърлиха раздразнени погледи.

— Гледай си твоята работа, кучи сине — процеди през зъби по-високият.

Това ме вбеси още повече.

— Съжалявам, на мен ли говорите?

— Как ти се _струва_, дали говорим на теб? — язвително рече той.

— _Струва_ ми се, че говорите на мен — отбелязах аз. — Щом като ви чувам през три маси, значи очевидно искате да съм част от разговора ви. — Прочистих си гърлото. — Единствената друга причина е да сте толкова тъпи, че да не знаете, че в „Томове“ се говори тихо.

Лицето на високия стана аленочервено и той се приготви да отвърне, но приятелят му му прошепна нещо в ухото и двамата си събраха книгите и си тръгнаха. Когато вратата се затвори след тях, в помещението се разнесоха откъслечни тихи ръкопляскания. Усмихнах се на своята публика и й помахах с ръка.

— Писарите щяха да се погрижат за това — тихо ме укори Сим, когато отново се наведохме над масата, за да говорим.

— Писарите не направиха нищо по въпроса — подчертах аз. — А и сега вече отново е тихо и това е важното. И така, за какво ти напомнят думите „За общото благо“?

— За амирите, разбира се — отсече той. — Напоследък говориш само за тях. Какво искаше да ми кажеш?

— Исках да ти кажа — развълнувано прошепнах аз, — че Гибеа е бил таен член на ордена на амирите.

— Това е малко прекалено — погледна ме скептично Сим, — но предполагам, че е възможно. Било е петдесет години, преди амирите да бъдат отречени от църквата. Тогава те вече са били доста покварени.

Исках да изтъкна, че Гибеа не е бил непременно покварен. Той е преследвал целите на амирите, свързани с общото благо. Макар експериментите му да са били ужасяващи, работата му е довела до почти немислим напредък в медицината. През стотиците години, минали оттогава, трудът му вероятно е спасил десет пъти повече животи от погубените от него.

Ала се съмнявах, че Сим ще одобри гледната ми точка, затова казах само:

— Покварен или не, той е бил таен член на ордена на амирите. Защо иначе би скрил тяхното кредо на първата страница от своя дневник?

— Добре, той е бил един от амирите — сви рамене Симон. — Какво от това?

Вдигнах безсилно ръце и се помъчих да говоря тихо:

— Това означава, че орденът е имал тайни членове, преди църквата да се отрече от него! Означава, че когато първосвещеникът ги е разпуснал, амирите са имали скрити съюзници. Съюзници, при които са можели да се чувстват в безопасност. Това ще рече, че амирите може все още да съществуват тайно и да продължават ловко да преследват своите цели.

Забелязах как изражението на Симон се промени. В началото помислих, че е готов да се съгласи с мен, но усетих как космите по врата ми настръхват и осъзнах каква е истината.

— Здравейте, магистър Лорен — почтително поздравих аз, без да се обръщам.

— Разговорите със студенти, които седят на други маси, не са позволени — обади се той зад гърба ми. — Отстранявам те за пет дни.

Кимнах и двамата със Симон се изправихме и си събрахме нещата. Магистър Лорен протегна дългата си ръка към мен.

Подадох му дневника на Гибеа, без да кажа каквото и да е, и минута по-късно примигвахме на студената светлина на зимното слънце пред вратите на Архива. Придърпах плаща по-плътно около тялото си и тропнах с крака, за да изтръскам снега от тях.

— Отстраниха те — рече Симон. — Много умно, няма що.

Свих рамене, бях по-смутен, отколкото исках да си призная. Надявах се някой от другите студенти да обясни, че всъщност се опитвах да възстановя тишината, а не обратното.

— Просто исках да направя необходимото.