Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Оставих калъфа с лютнята и пътната торба и седнах до бюрото й. Противно на желанието ми, погледът ми се насочи към обгорения черен пръстен върху дървото.

Деви тръсна жълтеникавочервената си коса и ме погледна в очите.

— Искаш ли да опитаме отново? — попита тя и ъгълчето на устата й се изви нагоре. — Пак мога да те победя, независимо дали си с грам или без. Мога да те победя дори докато спя.

— Признавам, че съм любопитен — уверих я аз, — но предпочитам да се погрижим за деловите си взаимоотношения.

— Много добре — съгласи се тя. — Наистина ли смяташ да ми изплатиш всичко? Да не би накрая да си си намерил покровител?

Поклатих глава.

— Но се появи една забележителна възможност. Всъщност това наистина е шанс да си намеря влиятелен покровител — направих пауза — във Винтас.

Деви повдигна вежди.

— Това е доста далеч — многозначително отбеляза тя. — Радвам се, че се отби да уредиш дълга си, преди да тръгнеш на екскурзия до другия край на света. Кой знае кога ще се върнеш.

— Наистина е така — съгласих се аз. — От финансова гледна точка се намирам в малко особено положение.

Още преди да довърша, тя вече клатеше глава.

— В никакъв случай. Вече ми дължиш девет таланта. Няма да ти заема още пари в деня, в който напускаш града.

Вдигнах ръце да се защитя.

— Погрешно ме разбра — успокоих я аз.

Отворих кесията си и изсипах таланти и йотове върху масата. Пръстенът на Дена също се изтърколи и аз го спрях, преди да падне от ръба.

— Това са всичките пари, които притежавам — рекох аз. — С тях трябва доста бързо да стигна до Северин. Над хиляда и шестстотин километра. Това означава пътуване с поне един кораб, храна, подслон, пари за дилижанс, за пощенски бележки за смяна на конете. — Докато изброявах всички тези разходи, заделях настрани съответната сума пари от единия край на бюрото към другия. — Когато накрая пристигна в Северин, ще трябва да си купя дрехи, с които да се движа в двора, без да изглеждам като дрипав музикант, какъвто всъщност съм. — Заделих още пари и посочих към няколкото останали монети. — Така не ми остават достатъчно пари, за да уредя дълга си към теб.

Деви ме наблюдаваше през сплетените си пръсти.

— Разбирам — сериозно отвърна тя. — Трябва да открием някакъв друг начин да уредиш дълга си.

— Мислех да ти предложа следното — продължих аз, — мога да ти оставя гаранция срещу евентуалното ми завръщане.

Очите й се стрелнаха към елегантните тъмни очертания на калъфа с лютнята ми.

— Не мога да ти оставя инструмента — побързах да кажа аз. — Той ми трябва.

— Какво тогава? — попита тя. — Винаги си ми казвал, че нямаш какво да ми дадеш за допълнителна гаранция.

— Имам някои неща — отвърнах аз и порових в пътната си торба, откъдето извадих една книга.

Очите на Деви светнаха. Сетне прочете заглавието на гръбчето.

— „Реторика и логика“.

Тя направи гримаса.

— И аз не я харесвам особено — уверих я аз. — Но има стойност — особено за мен. А също така… — Бръкнах в джоба на наметалото си и извадих ръчната си лампа. — Имам и това. Симпатична лампа — моя изработка. Има фокусиран лъч и превключвател, който работи на степени.

Деви взе лампата от бюрото и кимна по-скоро на себе си.

— Спомням си я — каза тя. — Преди ми каза, че не можеш да ми я оставиш заради обещанието, което си дал на Килвин. Това промени ли се?

На лицето ми грейна неискрена усмивка.

— Точно това обещание прави от лампата идеалната гаранция — обясних аз. — Напълно съм уверен, че ако я занесеш на Килвин, той ще плати щедра сума само за да не попадне тя в… — прокашлях се — неподходящи ръце.

Деви разсеяно щракна ключа с палеца си, усили светлината и после отново я намали.

— Предполагам, че това ще е условието, което ще ми поставиш — да върна лампата на Килвин?

— Познаваш ме толкова добре, че това направо ме смущава — отвърнах аз.

Деви сложи лампата обратно на масата до книгата и бавно си пое дъх през носа.

— Книга, която е ценна само за теб — рече тя, — и лампа, която е ценна само за Килвин. — Поклати глава. — Предложението ти не е особено привлекателно.

Сърцето ме заболя, когато протегнах ръка, откопчах сребърните свирки от рамото си и също ги плъзнах по масата.

— Сребърни са — уверих я аз. — И не се намират лесно. Освен това с тях можеш да влезеш безплатно в „Еолиан“.

— Знам добре какво представляват. — Деви ги взе и ги огледа внимателно, след което добави: — Имаше и някакъв пръстен.

Замръзнах.

— Той не е мой, че да ти го дам.

Деви се засмя.

— Но е в твоя джоб, нали? — Тя щракна с пръсти. — Хайде, дай да го видя.

Извадих пръстена от джоба си, но не й го подадох.

— Минах през много неприятности заради него — обясних аз. — Това е пръстенът, който Амброуз взе от една моя приятелка. Просто още не съм успял да й го върна.

Деви седеше мълчаливо с протегната напред ръка. След миг на колебание сложих пръстена върху дланта й.

Тя го вдигна по-близо до лампата, наведе се напред, присви едното си око и притвори другото със съсредоточено изражение върху лицето си на малка фея.

— Камъкът е хубав — одобрително отбеляза тя.

— Обковката е нова — добавих аз с нещастен вид.