Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Острата скала от бял камък изглеждаше така, сякаш се е издигнала нагоре само и само за да осигури на благородниците по-добър изглед към околността. Простирайки се на североизток и на юг, височината и големината й намаляваха, но там, където разполовяваше Северин, тя беше висока шейсет метра и беше стръмна като стена.

В центъра на града скалата стърчеше като някакъв широк полуостров. Върху издадената й част бе кацнало имението на маер Алверон. Стените му от светъл камък се виждаха от всяка точка на града в подножието. То вдъхваше страхопочитание, защото изглеждаше така, сякаш домът на рода Алверон е надвиснал от скалите и те наблюдава.

Видът му беше доста смущаващ за мен, както бях останал без пукната пара в джоба и дори нямах прилични дрехи на гърба си. Възнамерявах да занеса писмото от Трепе направо на маера въпреки неугледния си външен вид, но като погледнах нагоре към високите каменни стени, осъзнах, че вероятно няма да ме допуснат да мина през входната врата. Приличах на мръсен просяк.

Не разполагах с никакви средства, нито пък с каквито и да е възможности за избор. С изключение на Амброуз, който живееше в имението на баща си на юг от тук, не познавах абсолютно никого във Винтас.

Бях просил и преди и даже бях крал, но само когато нямах никакъв друг избор. Това е опасен занаят и само пълен глупак би опитал да се занимава с него в непознат град, да не говорим пък за съвсем чужда страна. Тук, във Винтас, дори нямах представа какви закони щях да наруша.

Така че скръцнах със зъби и направих единственото възможно нещо — обикалях с боси крака по павираните улици на Долен Северин, докато не намерих заложна къща в един от по-хубавите квартали на града.

Стоях от отсрещната страна на улицата почти цял час и наблюдавах хората, които влизаха и излизаха, като се опитвах да измисля по-удачно решение. Но такова просто нямаше. Извадих писмото от Трепе и рисунката на Нина от тайника в калъфа, пресякох улицата и заложих лютнята и калъфа за осем сребърни нобъла с бележка, даваща ми един цикъл време.

Ако сте водили толкова лесен живот, че никога не ви се е налагало да посещавате заложните къщи, тогава ще трябва да ви обясня. Бележката беше своеобразна разписка и с нея можех да откупя лютнята си за същата сума пари, стига да го направех и рамките на единайсет дни. На дванайсетия тя щеше да стане собственост на притежателя на заложната къща, който несъмнено можеше да я продаде за десеторно по-голяма сума.

Когато излязох на улицата, претеглих парите в ръката си. Те изглеждаха тънки и леки в сравнение със сийлдишката валута или с тежките пенита на Федерацията, с които бях свикнал. От друга страна, парите се харчат еднакво добре навсякъде по света и за седем нобъла се сдобих с кат хубави дрехи, каквито би носил някой благородник, и с чифт меки кожени ботуши. С останалите пари се подстригах, обръснах и се нахраних подобаващо за пръв път от три дни. След всичко това отново обеднях, но се чувствах далеч по-уверен в себе си.

Въпреки това знаех, че ще е трудно да стигна до маера. Хората с власт като него имаха различни нива на защита. Съществуваха обичайни и елегантни начини, по които човек да премине през тези защити — препоръки и аудиенции, послания и пръстени, визитни картички и целуване на задници.

Но моето време беше твърде ценно, като се има предвид, че трябваше да взема лютнята си от заложната къща най-късно след единайсет дни. Налагаше се бързо да се свържа с Алверон.

И така, стигнах до подножието на Стръмнината и открих малко кафене, обслужващо благородническа клиентела. Използвах една от няколкото останали скъпоценни монети, за да си поръчам чаша с шоколад и да седна на място с изглед към галантерията от другата страна на улицата.

През следващите няколко часа се ослушвах за клюките, които обикновено се разменят на такива места. Още по-хубаво бе, че спечелих доверието на съобразителното малко момче, което работеше в кафенето и чакаше да допълни чашата ми, ако е необходимо. С негова помощ и с малко обикновено подслушване за кратко време научих много за двора на маера.

Постепенно сенките се удължиха и реших, че е време да действам. Повиках момчето и му посочих отсрещната страна на улицата.

— Виждаш ли онзи благородник? С червената жилетка?

— Да, господине.

— Знаеш ли кой е той?

— Това е ескуайър Бергон.

_Трябваше ми някой по-важен от него._

— А какво ще кажеш за онзи сърдит приятел с отвратителната жълта шапка?

— Това е баронет Петур — потисна усмивката си момчето.

_Идеално._ Изправих се и потупах Джим по рамото.

— С такава добра памет ще постигнеш много. Остани си със здраве. — Дадох му половин пени и се отправих към мястото, където стоеше баронетът и опипваше топ с тъмнозелено кадифе.