Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Не е необходимо да казвам, че по отношение на общественото положение никой не стои по-ниско от Едема Рух. Дори и да оставим настрани родословието ми, аз бях човек от простолюдието, без собствена земя. Това означаваше, че баронетът бе толкова високо над мен в йерархията, че ако беше звезда на небето, нямаше да мога да го виждам с просто око. Човек като мен трябваше да се обръща към него с „милорд“, да избягва да го гледа в очите и да му се покланя ниско и смирено.

Ако трябва да съм честен, човек с моето обществено положение изобщо не би следвало да говори с него. Разбира се, във Федерацията нещата бяха различни. А в самия Университет равенството беше особено силно изразено. Но дори и там благородниците бяха богати, влиятелни и с големи връзки. Хората като Амброуз неизбежно щяха да се държат арогантно с такива като мен. А объркаха ли се нещата, той винаги можеше да подкупи съдията, за да се измъкне.

Но сега бях във Винтас. Тук Амброуз нямаше нужда да подкупва съдията. Ако, без да искам, блъснех баронет Петур на улицата, докато все още бях окалян и с боси крака, той можеше да ме бие с камшика си до кръв и след това да извика пристава да ме арестува, защото съм нарушил обществения ред. И приставът щеше да го стори с усмивка и любезно кимване.

Нека се опитам да се изразя по-ясно — във Федерацията благородниците са хора с власт и пари, а във Винтас са с власт, пари и привилегии. Много правила са просто неприложими за тях.

Това означаваше, че във Винтас общественото положение беше от най-съществено значение.

Това означаваше, че ако баронетът знае, че съм по-низш от него, ще се държи властно с мен.

От друга страна…

Докато вървях към баронета, изправих рамене и повдигнах малко брадичката. Стегнах врата си и леко присвих очи. Огледах се наоколо така, сякаш притежавам цялата улица и не я одобрявам съвсем.

— Баронет Петур? — обърнах се аз към него с отсечен тон.

Мъжът вдигна поглед и се усмихна неопределено, сякаш не можеше да реши дали ме познава или не.

— Да?

Махнах рязко с ръка към Стръмнината.

— Ще направите голяма услуга на маера, ако ме придружите до неговото имение възможно най-бързо. — Изражението ми беше строго, почти ядосано.

— Ами да, разбира се. — Гласът му прозвуча неуверено. Усещах въпросите и оправданията, които напираха в него. — Ко…

Погледнах баронета с най-надменния си поглед. Едема може и да са на най-ниското стъпало на обществената стълбица, но на света няма по-добри актьори от нас. Израснал съм на сцената и баща ми можеше да изиграе ролята на крал толкова царствено, че съм виждал как зрителите му свалят шапки, когато се появи.

Очите ми станаха твърди като ахат и аз изгледах пищно облечения мъж от главата до петите, сякаш е кон, на който се чудя дали да заложа.

— Ако въпросът не беше спешен, никога нямаше да ви се натрапя по този начин — рекох аз и сковано и неохотно добавих: — господине.

Баронет Петур ме погледна право в очите. Бях успял леко да го разколебая, но далеч не толкова, колкото ми се искаше. Като повечето благородници той беше егоцентричен като жироскоп и единственото нещо, което го възпираше да не изсумти и да не ме изгледа неодобрително, бе чувството за неувереност, което изпитваше. Той ме огледа преценяващо, опитвайки се да реши дали може да рискува да ме обиди, като ме попита за името ми и обстоятелствата на нашето запознанство.

Но аз все още имах един скрит коз в ръкава си. Усмихнах му се с тънката и хищна усмивка, която портиерът на „Прошареният мъж“ бе използвал, когато преди доста месеци отидох да търся Дена. Както вече споменах, усмивката си я биваше — тя беше изтънчена, учтива и по-снизходителна, отколкото ако вместо това бях протегнал ръка, за да потупам мъжа по главата като куче.

Баронет Петур издържа натиска на усмивката ми в продължение на почти цяла секунда. След това се пропука като яйце — раменете му леко се отпуснаха и държането му стана малко по-раболепно.

— Ще се радвам да направя всичко по силите си да услужа на маера — каза той. — Позволете ми.

След това ме поведе към подножието на скалата.

Усмихнах се и го последвах.

> 54.

> Пратеникът

Чрез заблуда успях да си пробия път през повечето защити на Алверон. Самото присъствие на баронет Петур ми помогна за това. Обстоятелството, че бях съпровождан от член на благородническото съсловие, когото всички познаваха, бе достатъчно, за да проникна дълбоко навътре в имението на маера. След това той вече не ми беше нужен и го зарязах.

Щом се скрих от погледа му, придадох на лицето си възможно най-нетърпеливото изражение, попитах един зает с работа слуга за посоката и изминах целия път до входната врата на залата за аудиенции на Алверон, преди да ме спре скромен на вид човек на средна възраст. Той беше пълен, с кръгло лице и въпреки хубавите си дрехи ми заприлича на бакалин.

Ако не бяха няколкото часа, прекарани в събиране на информация в Долен Северин, можеше да допусна ужасната грешка да се опитам да заблудя и този мъж, като мина покрай него, мислейки си, че не е нищо повече от добре облечен слуга.