Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Не! — Алверон отвори очи. — Не казвай за това на никого! Измисли някаква причина за проучванията си. Донеси ми лекарството. — Той се отпусна назад, затвори очи и го чух да казва със слаб глас: — Понякога те не я дават съзнателно, понякога не я дават с желание. Въпреки това… всичката власт.

— Да, ваша милост — съгласих се аз, но още преди да напусна стаята, той вече беше потънал в неспокоен сън.

> 59.

> Цел

След като напуснах покоите на маера, се замислих дали да не изпратя на Каудикус куриер с моята картичка и пръстена. След това се отказах. Изпълнявах поръчка на самия Алверон. Това със сигурност можеше да послужи като извинение за дребно нарушение на етикета.

От слуховете бях научил, че арканистът на маера е постоянен член на двора му от повече от дванайсет години. Но като изключим факта, че знаех, че живее в една от южните кули на имението, нямах никаква представа какво да очаквам от този мъж.

Почуках на дебелата дървена врата.

— Един момент — чу се слаб глас.

Разнесе се звукът от дърпане на резе и вратата се отвори, разкривайки слаб мъж с дълъг, закривен като клюн на ястреб нос и къдрава черна коса. Беше облечен в дълга тъмна одежда, която леко напомняше мантията на магистър.

— Да?

— Чудех се дали бихте могли да ми отделите малко от времето си, господине? — попитах аз с непресторена нервност.

Той ме огледа и забеляза хубавите ми дрехи.

— Не правя любовни еликсири. Такива неща можете да намерите в Долен Северин. — Тежката врата бавно започна да се затваря. — Макар че ако ме питате, можете да се справите и с помощта на малко танци и няколко рози.

— Тук съм за друго — побързах да кажа аз. — Всъщност за две неща — едното за маера, а другото за мен. — Вдигнах ръка и показах железния пръстен в шепата си, върху който проблесна в златно името на Алверон.

Вратата спря да се затваря.

— Тогава влизайте — подкани ме Каудикус.

Стаята изглеждаше като малък Университет, събран само в едно-единствено помещение. Беше осветена с познатия червеникав отблясък на симпатични лампи, имаше лавици с книги и маси, отрупани с колби и друга странна стъклария. А далеч в дъното забелязах малка пещ, полускрита от извитата стена на кулата.

— За бога! — възкликнах аз и закрих устата си с ръка. — Това да не е дракон? — Посочих огромния препариран крокодил, който висеше от една от таванските греди.

Трябва да разберете, че някои арканисти пазят територията си повече и от акулите, особено онези, които са успели да получат удобни позиции в двор като Каудикус. Нямах представа как ще реагира лекарят на един млад, все още обучаващ се арканист, появил се на негова територия, затова реших, че ще с по-безопасно да играя ролята на безобиден и глупав син на лорд, който с нищо не го заплашва.

Каудикус затвори вратата зад гърба ми и се изкикоти.

— Не. Това е алигатор. Уверявам ви, че е съвсем безобиден.

— Доста ме стресна — признах аз. — Каква е ползата от нещо такова?

— Честно казано — вдигна той поглед към животното, — не съм напълно сигурен. Принадлежало е на арканиста, който е живял тук преди мен. Стори ми се жалко да го изхвърля. Впечатляващ екземпляр, не мислите ли?

Хвърлих неспокоен поглед към алигатора.

— Наистина.

— Каква е работата, за която споменахте? — Той ми посочи един голям тапициран стол и сам се настани на друг подобен срещу мен. — Опасявам се, че имам само няколко свободни минути. Дотогава съм на ваше разположение… — Той не довърши и превърна думите си във въпрос.

Разбрах, че доста добре знае кой съм — загадъчният млад мъж, с когото се среща маерът. Предполагам, че и той като всички останали нямаше търпение да разбере защо съм в Северин.

— Квоте — представих се аз. — Всъщност лекарството на Алверон е само част от причината да съм тук. — Видях между веждите му да се появява малка бръчка на раздразнение и побързах да обясня, преди да си е помислил нещо друго. — Преди малко говорих с него — направих едва доловима пауза, сякаш бях безумно горд с това — и той ме помоли да му занеса лекарството, след като приключа разговора си с вас.

Бръчката изчезна.

— Разбира се — спокойно отвърна Каудикус. — Това ще ми спести ходенето до покоите му. Но какъв е въпросът, по който вие искате да разговаряте с мен?

— Ами — развълнувано се приведох напред, — правя проучвания за историята на благородните родове във Винтас. Нали разбирате, мисля да напиша книга.

— Генеалогия, така ли? — Видях очите му отново да се замъгляват от скука.

— О, не. Пълно е с генеалогии. По-скоро си мислех за сборник от разкази, свързани с великите родове.

Доста се гордеех с тази лъжа. Не само че обясняваше любопитството ми към рода на Мелуан, но и ми даваше основание да прекарвам толкова много време с маера.

— Историята е твърде суха, но всички харесват разказите.

— Умна идея — отбеляза Каудикус и кимна сякаш на себе си. — Може да се окаже интересна книга.

— Ще напиша кратко историческо предисловие за всеки род като въведение към разказите, които ще последват. Алверон ми спомена, че вие сте авторитет в историята на старите родове, и каза, че за него ще бъде удоволствие, ако ви посетя.