Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Комплиментът постигна желания ефект и Каудикус леко се наду от гордост.

— Не знам дали мога да бъда наречен „авторитет“ — каза той с престорена скромност, — но си падам малко историк. — Повдигна вежди към мен. — Сигурно осъзнавате, че самите семейства биха били по-добър източник на информация.

— Човек би помислил, че е така — хвърлих му кос поглед аз, — но родовете едва ли биха споделили с особена охота най-интересните си истории.

Каудикус се ухили широко.

— Предполагам, че е така — усмивката му бързо угасна, — ала съм сигурен, че не знам такива истории за рода на маера — сериозно добави той.

— О, не, не, не! — енергично размахах ръце, за да отрека. — Маерът е специален случай. Не бих си и помислил… — Не довърших и преглътнах с видима мъка. — Надявах се да можете да ме осветлите по отношение на рода Лаклес. Тяхната история ми е почти непозната.

— Наистина ли? — учуди се той. — Вече не са онова, което са били някога, но са истинска съкровищница на истории. — Очите му се фокусираха в някаква далечна точка и той разсеяно потупа с пръст устните си. — Какво ще кажете за това — аз ще си поприпомня историята им, а вие ще се върнете утре за един по-дълъг разговор. Вече е почти време за лекарството на маера, а то не бива да закъснява. — Той се изправи и започна да навива ръкавите си. — Има едно нещо, което веднага мога да ви разкажа, ако нямате против да ме слушате, докато приготвям отварата.

— Никога не съм виждал как се прави лекарство — казах аз ентусиазирано. — Ако не смятате, че ще ви разсейвам…

— Никак. Мога да го приготвя и насън. — Каудикус застана зад една работна маса и запали две свещи със син пламък.

Погрижих се да изглеждам подходящо впечатлен, макар да знаех, че те са само за представление.

— Бихте ли отказали да използвате слухове във вашите проучвания?

Арканистът изсипа порция изсушени листа върху една малка везна и я премери.

— Не и ако са интересни.

Той замълча, докато внимателно отмерваше малко количество от прозрачната течност в една стъклена бутилка със запушалка.

— Според онова, което съм чувал, родът Лаклес притежава някаква семейна ценност. Е, не точно семейна ценност, но нещо древно, което датира още от началото на тяхното родословие.

— Това не е особено чудно. Старите родове са пълни с такива семейни ценности.

— Не бързайте толкова — сопна се той. — Има още нещо.

Той сипа течността в една плитка купа с някакви грубо гравирани символи. Течността забълбука и засъска и изпълни въздуха със слаба, но остра миризма.

Той преля течността в тавичката над свещите. След това добави сухите листа, щипка от нещо друго и една мярка бяла прах. Сложи и няколко капки от нещо, за което предположих, че е просто вода, разбърка получената смес, прекара я през филтър и я изсипа в прозрачно стъклено шишенце, което запуши с коркова тапа.

Показа ми крайния резултат — прозрачна течност с кехлибарен цвят и лек зеленикав оттенък.

— Ето. Напомнете му да го изпие цялото.

Взех още топлото шишенце.

— Каква е тази семейна ценност?

Каудикус изплакна ръцете си в една порцеланова купа и ги изтръска, за да изсъхнат.

— Чувал съм, че в най-старата част на родовото имение на Лаклес има една тайна врата. Врата без дръжка или панти. — Той ме погледна, за да се увери, че го слушам внимателно. — Няма как да бъде отворена. Заключена е, но е без ключалка. Никой не знае какво има от другата й страна. — Кимна към шишенцето в ръката ми. — Сега занесете това на маера. Най-добре е да го изпие, докато е топло. — Изпрати ме до вратата. — Върнете се утре. — Усмихна се леко самодоволно. — Знам една история за семейство Менебрас, от която червената ви коса направо ще побелее.

— О, аз работя само над един род наведнъж — казах аз, тъй като не исках да бъда засипан от безкрайни дворцови клюки, — най-много над два. В момента се занимавам с Алверон и Лаклес. Не бих искал да започвам с още едно семейство — вяло се усмихнах аз. — Така ще взема да оплескам нещата.

— Жалко — рече Каудикус. — Виждате ли, аз пътувам доста. Много от домовете на благородниците са нетърпеливи да подслонят личния арканист на маера. — Хвърли ми многозначителен поглед. — Нали разбирате, така научавам някои доста интересни факти. — Той отвори вратата. — Помислете си и се отбийте отново утре.

Стигнах до вратите към покоите на Алверон, преди шишенцето да е изстинало. Стейпс отговори на почукването ми и ме отведе в спалнята на господаря си.

Той спеше в същото положение, в което го бях оставил. Когато прислужникът затвори вратата след мен, маерът отвори едното си око и немощно ми махна да се приближа.

— Отне ти доста време.

— Ваша милост, аз…

Той отново ми махна да се приближа, този път по-рязко.

— Дай ми лекарството — нареди ми с дрезгав глас. — След това си тръгвай. Уморен съм.

— Опасявам се, че това е доста важно, ваша милост.

Алверон отвори и двете си очи и в тях отново тлееше гняв.

— Какво? — сопна се той.

Преместих се отстрани на леглото и се наведох по-близо до него. Преди да успее да ми се скара за неуместното държане, аз прошепнах:

— Ваша милост, Каудикус се опитва да ви отрови.

> 60.

> Оръдието на мъдростта