Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Бихте ли ме извинили за момент — рече той. — Трябва да се погрижа за един експеримент, в противен случай се опасявам, че ще бъде съсипан.

Той бързо се качи по няколкото стъпала, водещи нагоре към друга част на кулата.

Тъй като нямах какво друго да правя, разгледах отново пръстените, които беше подредил. Осъзнах, че човек може да прецени доста добре положението му в двора, използвайки пръстените като своеобразни точки за триангулация.

Каудикус се върна точно в момента, в който разсеяно обмислях дали да не открадна един от златните му пръстени.

— Не бях сигурен дали ще пожелаете да си вземете пръстените обратно — каза арканистът и махна с ръка.

Погледнах отново към масата и видях пръстените да лежат върху подноса. Стори ми се странно, че не съм ги забелязал преди това. Взех ги и ги прибрах в един вътрешен джоб на плаща си.

— Благодаря ви за любезността — рекох аз.

— А днес ще отнесете ли пак на маера неговото лекарство? — попита той.

Кимнах и гордо се изпъчих.

Докато кимах, се замаях от движението на главата ми. Едва тогава осъзнах какъв е проблемът — бях изпил цяла чаша от чая на Алверон. В него нямаше много лауданум. Или по-точно — не много, ако изпитваш болка и трябва бавно да отвикнеш от пристрастяване към офалума.

Ала количеството лауданум беше доста голямо за някой като мен. Почувствах как въздействието му бавно пропълзява в тялото ми като някаква топла отпадналост, която се просмуква в костите ми. Сякаш всичко се движеше малко по-бавно от обичайното.

— Днес маерът изглеждаше нетърпелив за лекарството си — обясних аз, като се стараех да говоря ясно. — Опасявам се, че нямам достатъчно време да си бъбрим.

Изобщо не бях в състояние дори и за кратко да се преструвам на глупав благородник.

Каудикус кимна сериозно и отиде при работната си маса. Последвах го, както всеки път, с най-искреното си изражение на любопитство, изписано върху лицето ми.

С половин око го наблюдавах как смесва лекарството. Мозъкът ми беше объркан от лауданума и мислите ми или по-точно онова, което бе останало от тях, бяха съсредоточени върху други неща. Алверон почти не разговаряше с мен. Стейпс не ми се доверяваше от самото начало, а бързолетките бяха все така жизнени. Най-лошото от всичко бе, че бях затворен в стаите си, докато Дена ме чакаше на улица „Тинери“ и несъмнено се чудеше защо не съм отишъл да я посетя.

Вдигнах поглед, внезапно осъзнал, че Каудикус ми е задал въпрос.

— Моля за вашето извинение? — попитах.

— Бихте ли ми подали киселината? — повтори Каудикус, докато приключваше с отмерването на порция листа, които трябваше да счука в хаванчето.

Вдигнах стъклената гарафа и се готвех да му я подам, когато си спомних, че съм невеж благороднически син. Не бих могъл да различа солта от сярата. Дори не би трябвало да знам какво е киселина.

Не се изчервих, нито се запънах. Не се потях и не пелтечех. Роден съм като член на Едема Рух и дори упоен и объркан, пак съм актьор до мозъка на костите си. Срещнах погледа му и попитах.

— Това е, нали? След това е прозрачното шише.

Каудикус ме изгледа продължително и замислено.

Отвърнах му с ослепителна усмивка.

— Имам око за подробностите — самодоволно продължих аз. — Наблюдавах ви два пъти как го правите. Обзалагам се, че ако искам, и сам мога да смеся лекарството на маера.

Вложих в гласа си цялата невежа самоувереност, на която бях способен. Това е истинската отличителна черта на благородника. Непоклатимата вяра, че нищо не може да му се опре — щавенето на кожа, подковаването на кон, правенето на грънци или орането на нива, — той може да прави всичко това, стига наистина да го иска.

Арканистът ме погледна по-продължително, след което започна да отмерва от киселината.

— Осмелявам се да твърдя, че бихте могли, млади господине.

Три минути по-късно вървях по коридора с топлото шишенце лекарство в потната си длан. Почти нямаше значение дали съм успял да го заблудя или не. Важното бе, че по някаква причина Каудикус ме подозираше.

Очите на Стейпс се забиха като кинжали в гърба ми, след като ме пусна да вляза в покоите на господаря си. А Алверон не ми обърна внимание, когато налях новата доза от отровата в поилките на бързолетките. Красивите създания бръмчаха в кафеза си с вбесяваща енергия.

Поех по дългия път към стаите си, като се опитвах да придобия по-добра престава за плана на имението на маера. Вече бях начертал мислено пътя си за бягство, но подозренията на Каудикус ме окуражиха да доогледам нещата. Ако утре бързолетките не започнеха да умират, вероятно щеше да е в мой интерес да изчезна от Северин възможно най-бързо и най-тихо.

* * *