Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Дори и да не го знам, какво значение има? Всеки има тайни, Квоте. Неговите тайни не ме интересуват, стига да е почтен с мен. Той е много щедър.

— Той е не само потаен, Дена — възмутих се аз. — От начина, по който ми го описа, бих казал, че или е параноик, или е забъркан в опасни дела.

— Не знам защо си толкова озлобен срещу него.

Не можех да повярвам, че каза това.

— Дена, той те е пребил до безсъзнание.

Тя замръзна неподвижно.

— Не. — Ръката й докосна избледняващия белег върху бузата й. — Не, не е правил такова нещо. Нали ти обясних — паднах, докато яздех. Глупавият кон не различи пръчка от змия.

— Говоря за миналата есен в Требон — поклатих глава аз.

Ръката на Дена се отпусна в скута й и тя несъзнателно започни да мърда пръсти, опитвайки се да си играе с несъществуващ пръстен. Погледна ме с безизразна физиономия.

— Как разбра за това?

— Ти самата ми каза. Онази нощ, докато бяхме на хълма и чакахме дракуса да дойде.

— Аз… Аз не си спомням да съм казвала нещо такова. — Тя сведе поглед и примигна.

— По онова време беше малко замаяна — меко рекох аз. — Но го направи. Разказа ми всичко за случилото се. Дена, не трябва да оставаш с човек като него. Всеки, който би могъл да ти стори това…

— Той го направи за мое собствено добро — прекъсна ме тя, а в очите й проблесна гняв. — Казах ли ти го? Стоях там без нито една драскотина, а всички останали на сватбата бяха мъртви. Знаеш как е в малките градове. Дори след като ме намериха в безсъзнание, те мислеха, че имам нещо общо с това. Спомняш ли си?

— Не го вярвам. — Сведох глава и я разтърсих като вол, раздразнен от хомота си. — Трябва да е имало и друг изход от това положение. Аз щях да намеря друг начин.

— Е, предполагам, че не всички можем да сме толкова умни като теб — сопна се тя.

— Умът няма нищо общо с това! — почти изкрещях. — Можел е да те вземе със себе си! Можел е да гарантира за теб!

— Не можеше да допусне някой да разбере, че е бил там — възпротиви се Дена. — Той каза…

— Той те е бил — заявих аз и докато изричах тези думи, усетих как ме изпълва ужасен гняв.

Не беше парещ и бесен, каквито са обикновено изблиците на гняв, които получавам. Беше различен — бавен и студен. И веднага щом го почувствах, разбрах, че той е бил вътре в мен от доста време и е кристализирал като езеро, което бавно замръзва през дълга и студена зимна нощ.

— Бил те е — повторих аз, усещайки гнева си като твърд блок от ледена ярост. — Нищо, което казваш, не може да промени това. И ако някога го срещна, по-вероятно е да забия нож в него, отколкото да стисна ръката му.

Дена вдигна поглед към мен и в този миг раздразнението изчезна от лицето й. Очите й бяха изпълнени със смесица от нежна привързаност и съжаление. Беше онзи поглед, с който гледаш малко кутре, което ръмжи и си мисли, че е много свирепо. Тя нежно сложи ръката си върху бузата ми и аз почувствах как се изчервявам, внезапно смутен от собствената си мелодраматичност.

— Можем ли да не спорим за това? — попита ме. — Моля те! Поне не и днес. От толкова отдавна не съм те виждала…

Реших, че е по-добре да не говоря повече за това, за да не рискувам да я отблъсна. Знаех какво се случва, когато мъжете я притискат твърде много.

— Съгласен съм — отвърнах аз. — За днес. Можеш ли поне да ми кажеш защо твоят покровител те е довел тук?

Дена се облегна на пейката и се усмихна широко.

— Съжалявам, въпросът е деликатен, нали разбираш — изимитира ме тя.

— Не бъди такава — укорих я аз. — Щях да ти кажа, ако можех, но маерът много държи личният му живот да остава в тайна.

Дена отново се наведе напред и сложи ръката си върху моята.

— Бедният ми Квоте, не го правя напук. Покровителят ми е _поне_ толкова потаен, колкото и Алверон. Той много ясно ми показа, че няма да е никак добре, ако някога направя нашите взаимоотношения обществено достояние. Беше доста категоричен по този въпрос. — Лицето й отново бе станало сериозно. — Той е могъщ човек. — За момент изглеждаше, че ще добави още нещо, после се спря.

Разбирах я, макар да не ми се искаше да е така. Скорошният ми сблъсък с гнева на маера ме бе научил да съм предпазлив.

— Какво _можеш_ да ми кажеш за него?

Дена замислено потупа с пръст по устните си.

— Учудващо добър танцьор е. Мисля, че мога да кажа това, без да издавам нещо за него. Доста е елегантен — добави тя и се засмя на изражението ми. — Правя някои проучвания за него и проверявам стари родословия и семейни истории. Той ми помага да напиша няколко песни, за да си изградя име… — Тя се поколеба и след това поклати глава. — Смятам, че това е всичко, което мога да кажа.

— Ще мога ли да чуя песните, когато си готова?

— Мисля, че това може да се уреди — свенливо се усмихна тя.

Сетне скочи на крака и ме задърпа да се изправя.

— Стига приказки. Хайде да се разходим.

Усмихнах й се — ентусиазмът й беше заразителен като на малко дете. Но когато дръпна ръката ми, Дена тихо изохка, трепна и хвана ребрата си от едната страна.

На мига се озовах до нея.

— Какво ти е?

Тя сви рамене и леко ми се усмихна, като продължаваше да притиска мястото с ръка.