Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Не мога да повярвам, че си позволяваш такова безочие — изсъска той, след като вратата беше затворена, — безумните ти обвинения, смешните ти твърдения. Не обичам публичните разправии, затова ще се занимаем с този въпрос по-късно. — Направи властен жест. — Върни се в стаите си и не излизай от там, докато не реша как да постъпя с теб.

— Ваша милост…

По напрежението в раменете му усетих, че се готви да извика охраната.

— Не искам да те слушам — прекъсна ме с равен глас.

Тогава срещнах погледа му. Очите му бяха твърди като кремък и едва сега видях колко разгневен е той. Това не беше гневът на покровител или работодател. Не беше някой, който просто е раздразнен, че не спазвам обществения ред, а мъж, който властва от шестнайсетгодишна възраст. Този мъж бе способен, без да му мигне окото, да обеси някой на желязната бесилка просто за назидание. Това беше човекът, който, ако не беше някаква си прищявка на историята, сега щеше да е крал на целия Винтас.

Гневът ми припламна и угасна като свещ и сърцето ми се вледени. Тогава осъзнах, че здравата съм подценил сериозността на положението, в което се намирах.

Когато бях бездомно дете по улиците на Тарбеан, се бях научил да се справям с опасни хора — пияни работници от доковете и стражи. Дори едно бездомно дете с нож от парче стъкло на бутилка може да те убие.

Ключът към оцеляването бе да знаеш правилата на играта. Стражарят няма да те пребие насред улицата. А докерът няма да те подгони, ако побегнеш.

Сега осъзнах с внезапна яснота грешката, която бях допуснал. Алверон не беше обвързан със спазването на никакви правила. Можеше да нареди да ме убият и след това да окачат тялото ми на градските порти. Можеше да ме хвърли в затвора и да забрави за мен. Можеше да ме остави там, докато не се разболея и не умра от глад. Нямах положение, нито приятели, които да се застъпят за мен. Бях безпомощен като малко момче с меч от върбова клонка.

Осъзнах всичко това в рамките на една секунда и усетих как в стомаха ми се настанява разяждащ страх. Трябваше да остана в Долен Северин, когато имах тази възможност. А и изобщо не трябваше да идвам тук и да се забърквам в делата на могъщи хора като маера.

Точно в този момент откъм гардеробната на Алверон нахълта Стейпс. Когато ни видя, на обичайно спокойното му лице се мярна изненада, примесена с паника. Той бързо се съвзе.

— Моля господарите за извинение — каза той и побърза да се върне там, откъдето бе дошъл.

— Стейпс — повика го маерът, преди да успее да излезе. — Ела тук!

Прислужникът тихомълком влезе отново в стаята. Нервно започна да чупи пръсти. Изражението на лицето му беше виновно като на човек, хванат да върши нещо непочтено.

— Стейпс, какво държиш? — Гласът на господаря му беше суров.

Когато погледнах по-внимателно, видях, че прислужникът не чупеше пръсти, а стискаше нещо.

— Нищо…

— Стейпс! — изрева Алверон. — Как _се осмеляваш_ да ме лъжеш! Покажи ми веднага!

Пълният прислужник сковано разтвори ръцете си. Върху дланта му лежеше безжизнена малка, искряща като скъпоценен камък птица. Лицето на Стейпс загуби всякакъв цвят.

Едва ли някога в историята на света смъртта на нещо толкова прелестно бе донасяла такова облекчение и радост. От няколко дни бях убеден в предателството на Стейпс и ето че сега пред мен бе безспорното доказателство за това.

Въпреки това си замълчах. Маерът трябваше да види птицата със собствените си очи.

— Какво значи това? — бавно попита той.

— Не е добре да мислите за такива неща, сър — бързо отвърна прислужникът. — А още по-малко да мислите за тях постоянно. Просто ще ви донеса друга. Тя ще пее също толкова сладко.

Настъпи продължително мълчание. Виждах как Алверон се мъчи да сдържи яростта си, която преди малко щеше да отприщи срещу мен. Мълчанието се проточи.

— Стейпс — бавно подхванах аз, — колко птици си подменил през последните няколко дни?

Прислужникът се обърна към мен с възмутено изражение.

Преди да успее да каже нещо, маерът се намеси.

— Отговори му, Стейпс. — Гласът му звучеше почти сподавено. — Имаше ли и други освен тази?

Мъжът хвърли изпълнен с покруса поглед на господаря си.

— О, Ранд, не исках да ви безпокоя. Тогава се чувствахте толкова зле. След това поискахте птиците и прекарахте онази ужасна нощ. На следващия ден една от тях умря.

Той гледаше мъничката птичка в ръката си и думите му започнаха да се нижат една след друга все по-бързо, докато накрая почти не се разбираха. Държеше се толкова непохватно, че не можеше да не е искрен.

— Не исках да пълня главата ви с приказки за смърт. Затова извадих мъртвата бързолетка и я замених с нова. След това започнахте да се възстановявате, а те умираха по четири-пет на ден. Всеки път, когато проверявах, на дъното на кафеза лежеше птица като малко откъснато цвете. Но вие се чувствахте толкова добре и аз не исках да ви споменавам за това. — Стейпс покри мъртвото тяло на бързопийката с ръка. — Изглеждаше така, сякаш те дават своите малки души, за да можете вие да оздравеете.