Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Ще се погрижа да ви събера още в началото — сви рамене той. — Имаш ли нужда от нещо, за да упражняваш своето изкуство?

— Порядъчно количество хартия ще е достатъчно, ваша милост. Мастило и пера за писане.

— Само това ли? Чувал съм истории за поети, които се нуждаят от някои чудати неща, които да им помагат в съчиняването. — Той махна неопределено с ръка. — Специфична напитка или гледка? Разказвали са ми за един доста известен поет от Ренере, който си държи подръка сандък с гниещи ябълки. Когато вдъхновението го напусне, той го отваря и вдъхва миризмата им.

— Аз съм _музикант_, ваша милост — засмях се аз. — Да оставим поетите на техните суеверия. Единственото, от което се нуждая, е моят инструмент, две пъргави ръце и подробности за темата на песента.

— Нищо, което да подсили вдъхновението ти? — Думите ми, изглежда, смутиха маера.

— Бих ви помолил за позволение да обикалям свободно и по своя воля имотите ви и Долен Северин, ваша милост.

— Разбира се.

— В такъв случай — рекох аз — разполагам с цялото вдъхновение, от което се нуждая.

* * *

Едва бях стъпил на улица „Тинери“, когато я видях. След цялото безплодно търсене през последните няколко месеца ми се виждаше странно, че сега я откривам толкова лесно.

Дена се движеше през тълпата с бавна грациозност. Не с онази скованост, която минава за грациозност в двора, а естествената свобода на движение. Котката например не мисли как да се протегне, а просто се протяга. Но дървото не може да направи дори и това. То просто се огъва, без да му се налага да помръдва само. Ето така се движеше тя.

Настигнах я колкото се може по-бързо, но така, че да не ме забележи.

— Извинете ме, госпожице?

Дена се обърна. Когато ме видя, лицето й просветна.

— Да?

— Обикновено никога не бих заговорил една жена по този начин, но забелязах, че имате очите на дама, в която някога бях безнадеждно влюбен.

— Колко жалко е, че можете да обичате само веднъж — отбеляза тя и показа белите си зъби в дяволита усмивка. — Чувала съм, че някои мъже успяват да го направят два пъти, че дори и повече.

— Само веднъж можеш да си толкова глупав — отвърнах аз, без да обръщам внимание на подигравката й. — Никога повече няма да мога да обичам.

Изражението й омекна и тя леко докосна ръката ми.

— Бедни човече! Тя трябва да те е наранила ужасно!

— За бога! Нарани ме по толкова много начини!

— Но такива неща се случват — сухо отбеляза Дена. — Как една жена би могла да не изпитва любов към толкова забележителен мъж като вас?

— Не зная — скромно отвърнах аз, — но мисля, че тя не ме обича. Защото ме хвана в мрежата си с невинна усмивка и след това открадна сърцето ми, без да изрече и дума. Тъй както утринната роса улавя бледата зора.

— Тъй както сънят изчезва, когато се събудим — добави тя с усмивка.

— Като приказна фея, която се скрива между дърветата.

Дена остана мълчалива за момент.

— Тя наистина трябва да е била дивно красива, за да покори сърцето ви така — промълви накрая и ме погледна със сериозни очи.

— Беше просто несравнима.

— О, хайде стига! — весело отсече тя. — Всички знаем, че на тъмно жените са еднакви! — Засмя се гърлено и ме сръчка многозначително с лакът.

— Не е вярно — възпротивих се аз, твърдо убеден в противното.

— Е — каза Дена, — ще трябва да се доверя на думите ви. — Тя отново вдигна поглед към мен. — Може би с времето ще успеете да ме убедите.

— Винаги съм се надявал на това. — Погледнах в дълбоките й кафяви очи.

Дена се усмихна и сърцето ми подскочи в гърдите.

— Продължавай да го правиш. — Тя ме хвана под ръка и закрачи до мен. — Защото, ако нямаме надежда, какво друго ни остава?

> 67.

> Изразителни лица

Прекарах голяма част от следващите два дни под опеката на Стейпс, който трябваше да се убеди, че познавам добре етикета при официални вечери. От ранното си детство бях запознат с голяма част от него, но бях доволен да си го припомня. Обичаите варират в различните страни и се променят с времето, а дори и някоя дребна грешка би могла да доведе до много неловко положение.

И така, Стейпс уреди вечеря само за двама ни и след това ме осведоми за десетина малки, но важни грешки, които бях направил. Например смяташе се за недодялано да оставиш на масата мръсен прибор. Това означаваше, че е напълно приемливо да си оближеш ножа. Всъщност ако не искаш да си изцапаш салфетката, това беше единственото подобаващо действие, което можеш да предприемеш.

Беше неприлично да изядеш цяло парче хляб. Малка част трябваше да остане в чинията, за предпочитане не само коричката. Същото се отнасяше и за млякото — последната глътка винаги трябваше да остане в чашата.

На следващия ден Стейпс организира нова вечеря и аз направих още грешки. Коментарите за храната не се смятаха за невъзпитани, но се считаха за недодялани. Същото се отнасяше и за помирисването на виното. И очевидно мекото сирене, което ми бяха сервирали, имаше коричка. Коричка, която всеки цивилизован човек би разпознал като негодна за ядене и която трябваше да бъде обелена.