Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Какъвто съм си варварин, я бях изял цялата. Освен това вкусът й се бе оказал доста приятен. Все пак си отбелязах този факт и се примирих с обстоятелството, че ще трябва да изхвърля половината от хубавото сирене, което ми поднасят. Такава беше цената на цивилизоваността.

* * *

Пристигнах на банкета, облечен в дрехи, ушити специално за случая. Цветовете ми отиваха — тревистозелено и черно. Брокатът беше твърде много за моя вкус, но тази вечер, макар и неохотно, трябваше да се съобразя с модата, тъй като щях да седя вляво от Мелуан Лаклес.

През последните три дни Стейпс ми беше организирал шест официални вечери и аз се чувствах подготвен за всичко. Когато пристигнах пред банкетната зала, очаквах, че най-трудната част ще бъде да се преструвам на заинтересуван от храната.

Но макар да бях подготвен за храната, не бях подготвен за самата Мелуан Лаклес. За щастие сценичното ми обучение взе връх и аз успях да се справя гладко с ритуала, като се усмихнах и й предложих ръка. Тя кимна вежливо и заедно се отправихме към масата.

Имаше големи свещници с десетки свещи, гравирани сребърни кани, пълни с гореща вода за купичките за ръце и със студена вода за пиене. Във въздуха се разнасяше сладко ухание от старите вази с изкусно подредени в тях цветя. Имаше и рогове, препълнени с излъскани до блясък плодове. Лично аз намирах това за безвкусно, но такава беше традицията, за да се демонстрира богатството на домакина.

Съпроводих лейди Лаклес до масата и дръпнах стола й. Докато прекосявахме залата, избягвах да гледам към нея, но когато й помогнах да седне, профилът й ми се стори толкова познат, че не можах да се сдържа да не я зяпна за миг. Бях сигурен, че я познавам. Но изобщо не се сещах къде може да сме се срещали…

Докато заемах мястото си, се опитах да си припомня къде може да съм я виждал преди. Ако земите на Лаклес не бяха на близо две хиляди километра разстояние, щях да си помисля, че я познавах от Университета. Но това беше глупаво. Една наследница на рода Лаклес нямаше да учи толкова далеч от дома.

Очите ми проследяваха влудяващо познатите черти на лицето й. Дали беше възможно да съм я срещал в „Еолиан“? Не изглеждаше много вероятно. Щях да си го спомням. Тя беше поразително красива, със силна челюст и тъмнокафяви очи. Сигурен бях, че ако съм я засичал там…

— Виждате ли нещо, което да ви интересува? — попита тя, без да се обръща към мен.

Тонът й беше приятен, но в него се долавяше обвинителна нотка.

Бях си позволил да я зяпам. Седнахме на масата едва преди минута, а аз вече бях оплескал нещата.

— Моля за извинението ви. Но внимателно наблюдавам човешките лица, а вашето ме порази.

— Да не сте турагиор? — обърна се към мен Мелуан и раздразнението в гласа й понамаля.

Турагиорите твърдяха, че могат да кажат какъв е характерът на човека по лицето, очите и формата на главата му. Чиста проба винтишко суеверие.

— Имам известни интереси в тази област, милейди.

— Наистина ли? Тогава какво ви казва лицето ми? — Тя вдигна очи и погледна встрани от мен.

Демонстративно огледах чертите на Мелуан и обърнах внимание на бледата й кожа и накъдрената й кестенява коса. Устните й бяха пълни и червени без помощта на червило. Линията на врата й беше горда и грациозна.

— Виждам в него част от бъдещето ви, милейди — кимнах аз.

Едната й вежда леко се повдигна.

— Кажете ми!

— Скоро ще получите извинение. Простете на очите ми, те се стрелкат бързо като птиците калантис. Не мога да ги откъсна от лицето ви, което е красиво цвете.

Мелуан се усмихна, но не се изчерви. Ласкателството не й беше непознато, но тя все пак му се поддаваше. Отбелязах си го мислено.

— Това беше лесно предсказание — заяви тя. — Виждате ли нещо друго?

Отново се заех да изучавам лицето й.

— Още две неща, милейди. То ми казва, че вие сте Мелуан Лаклес и че аз съм на ваше разположение.

Тя се усмихна и ми подаде ръката си да я целуна. Взех я и наклоних глава над нея. Не я целунах наистина, както би било редно във Федерацията. Вместо това допрях за кратко устни до собствения си палец, който придържаше ръката й. В тази част на света, ако бях целунал ръката й, това щеше да бъде счетено за ужасно нахално.

Нашата малка закачка бе прекъсната от сервирането на супата. Четирийсет слуги я поставиха едновременно пред четирийсетте гости. Опитах своята. Защо, за бога, някой бе приготвил сладка супа?

Хапнах още една лъжица и се престорих, че й се наслаждавам. С крайчеца на окото си наблюдавах съседа си — дребен възрастен мъж, за когото знаех, че е вицекралят на Банис. Лицето и ръцете му бяха сбръчкани и покрити с петна, а косата му — чорлава и посивяла. Проследих как сложи пръста си в супата без всякакво смущение, облиза го и отмести купичката встрани.

Сетне затършува в джобовете си и отвори ръката си, за да ми покаже какво е намерил.

— За такива случаи винаги си имам един джоб, пълен със захаросани бадеми — съзаклятнически ми прошепна той, а очите му блестяха хитро като на малко дете. — Човек никога не знае с какво ще се опитат да го нахранят. — Той протегна ръка. — Можеш да си вземеш бадем, ако желаеш.