Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Усещах как думите се надигат в гърлото ми, горещи като пламъци в комин. Преглътнах мъчително.

— Някои истории са просто истории — съгласих се аз. — Но не и тази. Вината не е твоя. Не е имало начин ти да…

— О, добре, _благодаря_ ти — язвително ме прекъсна Дена. — Толкова се радвам, че вината не е моя.

— Добре — рязко отвърнах аз. — Вината _наистина_ е твоя. Трябваше да направиш повече проучвания.

— Какво знаеш ти за проучванията, които съм направила? — попита тя. — Нямаш и най-малката представа! Обиколила съм целия свят, за да изровя парченцата от тази история!

Същото беше направил и баща ми. Бе започнал да пише песен за Ланре, но проучванията му го бяха отвели до чандрианите. Бе прекарал години в търсене на полузабравени истории и изравяне на разни слухове. Искаше песента му да разкаже истината за тях и те бяха избили цялата ми трупа, за да сложат край на това.

Погледнах надолу към тревата и си помислих за тайната, която пазех толкова дълго. Помислих си за миризмата на кръв и горяща коса. Помислих за ръждата и за синия пламък, за натрошените тела на родителите ми. Как можех да обясня нещо толкова огромно и ужасяващо? Откъде трябваше да започна? Усещах тайната, заровена дълбоко в мен, огромна и тежка като воденичен камък.

— Във версията на историята, която аз чух — започнах, докосвайки се до крайчеца на тайната, — Ланре става един от чандрианите. Трябва да бъдеш внимателна. Някои истории са опасни.

Дена ме изгледа продължително.

— Чандрианите ли? — невярващо попита тя.

След това се разсмя. Не беше обичайният й доволен смях. Този смях беше остър и подигравателен.

— Как може да се държиш толкова детински?

Знаех добре, че думите ми звучат детински. Усетих как се изчервявам и пламвам от смущение. Цялото ми тяло се обля в пот. Отворих уста да отговоря и се почувствах така, сякаш съм отворил широко капака на някоя пещ.

— _Аз_ ли се държа детински? — ядно изплюх думите аз. — Какво изобщо знаеш ти, глупава… — Почти си прехапах върха на езика, за да не изкрещя думата „уличница“.

— Мислиш си, че знаеш всичко, нали? — попита Дена. — Бил си в Университета и си мислиш, че всички останали сме…

— Престани да си търсиш извинения и ме послушай за миг! — отсякох аз и думите се изляха от мен като разтопено желязо. — Цупиш се като някое разглезено момиченце!

— Не смей! — заби пръста си в мен тя. — Недей да ми говориш така, сякаш съм някое глупаво селско момиче! Знам неща, на които не ви учат в твоя скъпоценен Университет! Тайни неща! Не съм идиотка!

— Но се държиш като такава! — изкрещях толкова силно, че чак гърлото ме заболя. — Не можеш да си държиш устата затворена достатъчно дълго, че да ме изслушаш! Опитвам се да ти помогна!

Дена седна сред настъпилото ледено мълчание. Очите й бяха присвити и сурови.

— За това е всичко, нали? — студено каза тя.

Пръстите й си играеха с косата. Движенията й бяха сковани и раздразнени. Тя разплиташе плитките си, изправяше косата си и после разсеяно отново я сплиташе по различен начин.

— Дразни те това, че не приемам помощта ти. Не можеш да понесеш, че не ти позволявам да поправиш всяка дреболия в живота ми, не е ли така?

— Е, може би някой наистина трябва да поправи живота ти — сопнах се аз. — Вече доста си го объркала, нали?

Дена продължаваше да стои съвсем неподвижно, а в очите й проблясваше ярост.

— Какво те кара да мислиш, че знаеш _каквото и да било_ за моя живот?

— Знам, че толкова се страхуваш да допуснеш някого до себе си, че не можеш да останеш да спиш четири нощи подред в едно и също легло — отвърнах аз, без да осъзнавам какво говоря, гневните думи бликаха от мен като кръв от рана. — Знам, че през целия си живот гориш мостовете зад себе си. Знам, че решаваш проблемите си, като бягаш…

— Какво изобщо те кара да мислиш, че съветите ти струват пукната пара? — избухна тя. — Преди половин година беше изпаднал в мизерия. Косата ти беше несресана и имаше само три дрипави ризи. На двеста километра около Имре нямаше и един благородник, който да се изпикае върху теб дори и да гориш. Трябваше да избягаш на две хиляди километра, за да имаш шанс да си намериш покровител.

Когато тя спомена за трите ризи, лицето ми пламна от срам и аз почувствах как гневът ми се готви да избухне отново.

— Права си, разбира се — язвително отвърнах аз. — Много по-добре си без моята помощ. Сигурен съм, че твоят покровител с най-голямо удоволствие ще се изпикае върху теб…

— Ето че стигнахме до същината на проблема — каза Дена и вдигна ръце нагоре. — Моят покровител не ти харесва, защото ти можеш да ми намериш по-добър. Моята песен не ти харесва, защото е различна от онази, която ти знаеш. — Тя се протегна сковано и гневно да вземе калъфа на арфата си. — И ти си като всички останали.

— Опитвам се да ти помогна!

— Опитваш се да ме промениш — отсече тя, докато прибираше арфата. — Опитваш се да ме купиш. Да уредиш живота ми. Искаш да съм ти нещо като домашен любимец. Искаш да съм твое вярно куче.