Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Но не цялата публика. Вместо да аплодират, десетина души, разпръснати тук-там в залата, избухнаха в смях. Неколцина удряха по масите, тропаха с крака по пода и подигравателно крещяха.

Аплодисментите намаляха и замряха почти веднага. Ръцете на мъжете и жените, които ръкопляскаха, замръзнаха и те обърнаха погледи към смеещите се хора от публиката. Някои изглеждаха ядосани, други объркани. Мнозина изглеждаха направо обидени от мое име и в залата се разнесе гневно мърморене.

Преди да са започнали някакви по-сериозни дебати, изсвирих един-единствен висок тон, вдигнах ръка и отново насочих вниманието им към себе си. Още не бях свършил. Далеч не.

Размърдах се на стола си и раздвижих рамене. Дръннах един акорд, докоснах хлабавия ключ и с лекота подхванах втората си песен.

Беше една от песните на Илиен, казва се „Тинтататорнин“. Съмнявам се, че сте чували за нея. Малко е странна в сравнение с другите творби на Илиен. Първо, няма текст. Второ, макар да е очарователна песен, не е толкова запомняща се или вълнуваща, колкото голяма част от по-известните му мелодии.

По-важното е, че е ужасно трудна за свирене. Баща ми я наричаше „най-хубавата песен за петнайсет пръста, написана някога“. Караше ме да я свиря, когато станех твърде самоуверен и той сметнеше, че имам нужда от повече смирение. Достатъчно е да спомена, че я упражнявах много редовно, понякога повече от веднъж на ден.

И така, засвирих „Тинтататорнин“. Облегнах се назад на стола си, кръстосах глезени и малко се поотпуснах. Ръцете ми се движеха лениво по струните. След първия припев си поех дъх и леко въздъхнах като малко момче в безкрайно дълъг, летен ден. Очите ми започнаха да обхождат безцелно и отегчено залата.

Докато свирех, се размърдах на стола си, опитвайки се да застана удобно, но така и не успях. Намръщих се, изправих се и погледнах към стола така, сякаш вината за това беше негова. След това седнах отново, като се извих с недоволно изражение на лицето.

През цялото това време десетте хиляди ноти на „Тинтататорнин“ танцуваха и подскачаха весело. Възползвах се от паузата между два акорда и се почесах мързеливо зад ухото.

Бях толкова улисан в малкото си представление, че наистина усетих как ми се допрозява. Прозях се с пълна сила, толкова широко и продължително, че хората на предните редове можеха да преброят зъбите ми. Поклатих глава, сякаш за да я прочистя, и потърках насълзените си очи с ръкава си.

През цялото това време „Тинтататорнин“ се носеше във въздуха. Влудяващата хармония и контрапунктът се преплитаха и след това се разделяха. Всичко беше безупречно, сладостно и непринудено като дишането. Когато дойде краят и десетките разплетени нишки на песента се събраха в едно, нямаше бравурен финал. Просто спрях и леко потърках очи. Нямаше кресчендо. Нямаше поклон. Нищо такова. Разсеяно изпуках кокалчетата на ръцете си и се наведох да прибера лютнята си обратно в калъфа.

Този път първо дойде смехът. Същите хора дюдюкаха и тропаха по масите си два пъти по-силно от преди. Това бяха моите хора. Музикантите. Изражението на отегчение изчезна от лицето ми и аз им се усмихнах многозначително.

Няколко мига по-късно последваха аплодисментите, но те бяха откъслечни и смутени. Още преди светлините да се запалят отново, ръкоплясканията преминаха в шепота на стотици разговори из цялата зала.

Мари се втурна да ме поздрави с усмихнато лице, докато слизах по стълбите. Разтърси ръката ми и ме потупа по гърба. Беше първата от мнозина — всичките музиканти. Преди да изпадна в затруднено положение, Мари ме хвана под ръка и ме поведе обратно към масата ми.

— Бога ми, момче! — възкликна Манет. — Тук си като някой малък крал.

— Това не е и половината от вниманието, което получава по принцип — обади се Уилем. — Обикновено те все още го аплодират, когато се връща на масата си. Младите дами пърхат с клепки и обсипват пътя му с цветя.

Сим огледа помещението с любопитство.

— Реакцията изглеждаше… — Той потърси подходящата дума. — Смесена. Защо е така?

— Защото младият ни майстор на шестте струни има толкова остър ум, че сам се поряза — заяви Станчион, доближавайки се до масата ни.

— И ти ли го забеляза? — сухо попита Манет.

— Мълчете! — сгълча ги Мари. — Беше блестящо.

Станчион въздъхна и поклати глава.

— Що се касае до мен — многозначително отбеляза Уилем, — аз бих искал да знам какво се обсъжда в момента.

— Нашият Квоте изсвири най-простата песен на света и направи сламата да изглежда като злато — обясни Мари. — След това подхвана истински музикален шедьовър — нещо, което само шепа хора тук са в състояние да изсвирят, и го направи да изглежда толкова лесно, та човек да помисли, че и дете може да го изсвири с калаена свирка.

— Не отричам, че беше хитро — съгласи се Станчион. — Проблемът е в начина, по който го направи. Всеки, който скочи да му ръкопляска на първата песен, сега се чувства като идиот. Те мислят, че си си направил майтап с тях.

— Което е и самата истина — изтъкна Мари. — Изпълнител подвежда публиката, в това е смисълът на шегата.