Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

В коридора започнаха да се отварят врати и студентите занадничаха да видят каква е тази суматоха. Една от главите беше на Симон. Пясъчнорусата му коса беше разчорлена.

— Квоте? — извика той. — Какво правиш? Това дори не е моята врата.

Отидох при него, избутах го обратно в стаята му и затворих вратата зад нас.

— Симон, Амброуз ме упои. Мисля, че нещо с главата ми не е наред, но не знам какво точно.

Симон се ухили.

— За момент си помислих… — Той не довърши, а на лицето му се изписа невярващо изражение. — Какво правиш? Недей да плюеш на пода ми!

— Имам странен вкус в устата — обясних аз.

— Не ме интересува! — ядосано отсече той. — Какво ти става? Да не си роден в някоя плевня?

Шамаросах го силно през лицето с опакото на ръката си. От удара се олюля и се подпря на стената.

— Наистина съм роден в плевня — мрачно рекох аз. — Има ли нещо лошо в това?

Сим стоеше подпрян с една ръка на стената, а другата бе сложена върху зачервяващата се кожа на бузата му. На лицето му бе изписано смаяно изражение.

— Какво, за бога, не е наред с теб?!

— Нищо ми няма — отвърнах аз, — но е добре да си мериш приказките. Доста те харесвам, но само защото нямам богати родители, не означава, че с нещо си по-добър от мен. — Намръщих се и отново се изплюх. — Господи, това е отвратително, още от дете мразя мускатово орехче.

Лицето на Сим се озари от внезапно прозрение.

— Вкусът в устата ти — попита той — напомня ли на сливи и подправки?

— Много е гаден — кимнах аз.

— В името на сивата пепел на бога! — приглушено възкликна Сим с мрачен и сериозен глас. — Добре. Прав си. Упоили са те и знам с какво. — Той не успя да довърши, когато аз понечих да отворя вратата. — Какво правиш?

— Отивам да убия Амброуз — отвърнах аз, — задето ме е отровил.

— Не е отрова. Това е… — Той млъкна внезапно, след което продължи със спокоен и равен глас: — Откъде взе този нож?

— Държа го закачен с ремък на крака си, под панталоните, за спешни случаи.

Сим си пое дълбоко въздух и го изпусна.

— Ще ми дадеш ли една минута да ти обясня, преди да тръгнеш да убиваш Амброуз?

— Добре — свих рамене аз.

— Имаш ли нещо против да седнеш, докато говорим? — Той посочи един стол.

— Добре — въздъхнах аз и седнах, — но побързай. Скоро ми е приемният изпит.

Сим кимна спокойно и седна на ръба на леглото си с лице към мен.

— Добре, нали знаеш, когато някой се напие и си науми да направи нещо глупаво? И не можеш да го разубедиш да не го прави, макар че идеята му е очевидно лоша?

— Както когато ти искаше да отидеш да говориш с онази арфистка пред „Еолиан“ и повърна върху коня й? — засмях се аз.

— Точно така — кимна той. — Алхимиците могат да направят нещо, което върши същата работа, но те кара да изпадаш в много по-големи крайности.

— Не се чувствам никак пиян — поклатих глава аз. — Главата ми е ясна като звън на камбана.

Сим кимна отново.

— Не е като да си пиян — каза той. — Само прилича на това. Няма да се почувстваш замаян или уморен. Просто прави така, че човек да е по-склонен да направи нещо глупаво.

Замислих се върху думите му за момент.

— Не мисля, че е това — усъмних се аз. — Не се чувствам склонен да направя нещо глупаво.

— Има един начин да разберем. Можеш ли в момента да си помислиш за нещо, което ти се струва, че е лоша идея да направиш?

Отново се замислих, като почуквах върха на ботуша си с ножа.

— Няма да е добра идея да… — не довърших.

Замислих се отново, този път по-дълго. Сим ме гледаше очаквателно.

— … да скоча от покрива? — Накрая интонацията на гласа ми стана по-висока, превръщайки думите ми във въпрос.

Сим мълчеше и продължаваше да ме гледа.

— Разбирам какъв е проблемът — бавно рекох аз. — Изглежда, нямам никакви задръжки в поведението си.

— Точно за това става дума. — Сим се усмихна облекчено и кимна окуражаващо. — Задръжките ти са премахнати до такава степен, че дори не усещаш, че ги няма. Но всичко останало си е същото. Стоиш стабилно на краката си, говориш свързано и разсъждаваш рационално.

— Държиш се покровителствено с мен — казах аз и насочих ножа към него. — Не го прави.

— Добре — примигна той. — Можеш ли да измислиш решение на проблема?

— Разбира се. Имам нужда от критерий за поведението си. Трябва да си моят компас, защото твоите задръжки все още са си на мястото.

— И аз си мислех същото — отвърна той. — Значи ми се доверяваш?

Кимнах.

— С изключение на случаите, когато става дума за жени. Държиш се като идиот с жените.

Взех чашата с вода от масата наблизо, изплакнах си устата и изплюх водата на пода.

— Съгласен. — Сим ми се усмихна несигурно. — Първо, не можеш да отидеш да убиеш Амброуз.

— Сигурен ли си? — поколебах се аз.

— Убеден съм. Всъщност каквото и да решиш да правиш с този нож, ще бъде лоша идея. Трябва да ми го дадеш.

Свих рамене, подхвърлих го в дланта си и му го подадох с импровизираната кожена дръжка напред.

Това, изглежда, изненада Сим, но той все пак взе ножа.

— Милостиви Техлу! — въздъхна дълбоко той и остави ножа върху леглото. — Благодаря ти.