Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Това беше ли крайност? — попитах аз и отново си изплакнах устата. — Може би трябва да въведем някаква система за класифициране. Като да речем скала от едно до десет.

— Плюенето на вода по пода ми е „едно“ — отбеляза той.

— О, съжалявам.

Върнах чашата обратно върху масата му.

— Всичко е наред — спокойно отвърна той.

— „Едно“ най-ниското ли е или най-високото? — попитах аз.

— Най-ниското — отвърна той. — Убиването на Амброуз е „десет“. — Той се поколеба. — Е, хайде, може би „осем“ или „седем“.

— Наистина ли? — зачудих се аз. — Толкова много? Добре тогава. — Наведох се напред на стола си. — Налага се да ми дадеш някои съвети за приемните изпити. Скоро трябва да се върна на опашката.

— Не — твърдо поклати глава Симон. — Това наистина е лоша идея. „Осем“.

— Вярно ли?

— Вярно — потвърди той. — Това е деликатна ситуация. Много неща могат да се объркат.

— Но ако…

Сим въздъхна и отметна пясъчнорусата си коса от очите.

— Аз ли съм твоят компас, или не? Ще стане досадно, ако се налага да повтарям всяко нещо по три пъти, преди да го чуеш.

Замислих се за момент.

— Прав си, особено ако се готвя да направя нещо, което е потенциално опасно. — Огледах се наоколо. — Колко време ще продължава това?

— Не повече от осем часа. — Той отвори уста да продължи и след това пак я затвори.

— Какво? — не повярвах аз.

Сим въздъхна.

— Може да има някои странични ефекти. Това е липиден разтвор, така че ще остане в тялото ти известно време. Периодично може да получаваш малки повторни пристъпи, предизвикани от стрес, силни емоции, упражнения… — Той ме погледна извинително. — Те ще са като малки отгласи от онова, което изпитваш сега.

— По-късно ще се безпокоя за това — казах аз и протегнах ръка. — Дай ми твоята плочка. Ще взема твоята дата.

— Вече минах — разтвори безпомощно ръце той.

— В името на гърдите и зъбите на Техлу! — изругах аз. — Добре. Отиди да намериш Фела.

— Не. Не, не и не. Това е „десет“. — Той размаха ръце пред себе си.

— Не за това — засмях се аз. — Тя има късен жребий за сендлинг.

— Мислиш ли, че ще се размени с теб?

— Вече ми предложи.

— Ще отида да я потърся. — Сим се изправи на крака.

— Ще остана тук.

Сим кимна ентусиазирано и нервно огледа стаята.

— Вероятно така е най-безопасно, ако не направиш нещо, докато ме няма — каза той, като отвори вратата. — Недей да правиш каквото и да е, преди да се върна.

* * *

Нямаше го само пет минути и вероятно беше добре, че се оказа само толкова.

На вратата се почука.

— Аз съм — чу се през дървото гласът на Сим. — Всичко наред ли е там вътре?

— Знаеш ли кое е странното? — отвърнах му през вратата. — Опитах се да се сетя за нещо забавно, което да правя, докато те няма, но така и не успях. — Огледах стаята. — Това означава, че корените на доброто настроение се крият в социалните нарушения. Аз не мога да извърша такова нарушение, защото не мога да реша кое е неприемливо. Всичко ми изглежда еднакво.

— Може и да си прав — съгласи се той и след това попита: — Е, направи ли нещо?

— Не — отвърнах аз. — Реших да бъда добър. Намери ли Фела?

— Да. Тя е тук. Но преди да влезе, трябва да ми обещаеш, че няма да правиш каквото и да е, без първо да ме попиташ. Съгласен ли си?

— Съгласен — засмях се аз. — Само не ме карай да правя глупави неща пред нея.

— Обещавам — рече Сим. — Защо първо не седнеш? Просто за всеки случай.

— Вече съм седнал — отвърнах аз.

Сим отвори вратата. Видях Фела, която надничаше през рамото му.

— Здравей, Фела — поздравих я аз. — Налага се да си разменим датите.

— Първо — намеси се Сим, — трябва отново да си облечеш ризата. Това е горе-долу „две“.

— О — отвърнах аз, — съжалявам. Беше ми горещо.

— Можеше да отвориш прозореца.

— Помислих си, че може би е добре да огранича взаимодействието си с външни предмети — обясних аз.

— Всъщност това е наистина добра идея — повдигна вежди Сим. — В този случай май не бях прав в преценката си.

— Ау — чух гласа на Фела от коридора, — той сериозно ли говори?

— Напълно сериозно — отвърна Сим. — Ако трябва да съм честен, не мисля, че за теб е безопасно да влезеш вътре.

Сложих си ризата.

— Облечен съм — извиках аз. — Даже ще си седна на ръцете, ако това ще ви накара да се почувствате по-добре.

Наистина пъхнах ръце под краката си.

Сим пусна Фела вътре и затвори вратата след нея.

— Фела, ти си просто прекрасна — възхитих се аз. — Бих ти дал всички пари в кесията си само да те погледам гола за две минути. Бих ти дал всичко, което притежавам. С изключение на лютнята си.

Трудно беше да се каже кой от двамата се изчерви повече. Мисля, че беше Сим.

— Май не трябваше да казвам това, нали? — попитах аз.

— Не — отвърна Сим. — Това е някъде към „пет“.

— Но в това няма никакъв смисъл — удивих се аз. — На картините жените са нарисувани голи. Хората купуват картините, нали? А жените позират за тях.

— Така е — кимна Сим. — Но все пак просто стой неподвижно за момент, без да правиш и да казваш каквото и да било. Съгласен ли си?

Кимнах утвърдително в отговор.