Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

През следващите няколко дни прекарвах в Архива почти всеки свободен миг, с който разполагах, в издирване на книгите от списъка на Елодин. Нямаше нищо друго, което да искам повече от това да започна тези занятия по най-добрия възможен начин, и бях твърдо решен да прочета всички книги, които той ни беше дал.

Първата беше пътепис, който намерих по-скоро за приятен. Втората беше доста лоша поезия, но беше кратка и аз се насилих да я изчета, като понякога затварях едното си око, за да не увредя напълно мозъка си. Третата беше скучно написана книга по реторична философия.

После дойде ред на описание на дивите цветя в Северен Атур, последвано от наръчник по фехтовка с доста объркващи илюстрации. След това имаше още една книга с поезия — тази беше дебела като тухла и дори още по-безсмислена от първата.

Отне ми часове, но ги прочетох всичките. Дори стигнах дотам, че си водех бележки на два от ценните ми листове хартия.

Следващата книга, по мое мнение, бе дневникът на някакъв луд. Макар да звучеше интересно, бе просто нещо, което може да предизвика единствено главоболие. Мъжът пишеше сбито, без интервали между думите, без интервали между изреченията, без пунктуация, без спазване на граматика и правопис.

Оттам нататък започнах да преглеждам бегло текстовете. На следващия ден, когато се сблъсках с две книги на модегански — поредица от есета за редуването на засяваните култури и монография, посветена на винтишките мозайки, — спрях да си водя бележки.

Прегледах отгоре-отгоре последните няколко книги, като се чудех защо Елодин би искал да прочетем данъчния регистър на едно баронство в Малките Кралства отпреди двеста години, някакъв остарял медицински текст и лошо преведена нравоучителна пиеса.

Макар бързо да загубих интерес към четенето на книгите от списъка на Елодин, все още ми доставяше удоволствие да ги търся. Подразних не един и двама писари с постоянните си въпроси като: „Кой отговаря за подреждането на книгите по лавиците?“, „Къде стоят книгите с винтишки афоризми?“, „Кой държи ключовете за четвъртия склад със свитъци в мазето?“ или „Къде стоят повредените книги, докато чакат да бъдат поправени?“.

В крайна сметка намерих деветнайсет от книгите. Всички, с изключение на „Ен темерант воистра“. Не че не опитвах да я открия. По мои сметки цялото това начинание ми отне близо петдесет часа търсене и четене.

И седмината се появихме за лекцията още преди обедната камбана. Вратата към залата беше затворена, така че стояхме в коридора в очакване Елодин да дойде.

Разказвахме си за търсенето си в Архива и се чудехме защо Елодин смята тези книги за важни. Фела работеше като писар от години, а бе успяла да намери само седемнайсет от книгите. Никой не беше открил „Ен темерант воистра“ или дори някаква следа от нея.

Когато обедната камбана удари, Елодин все още не беше пристигнал и петнайсет минути по-късно аз се уморих да чакам прав в коридора и опитах да отворя вратата на залата за лекции. В началото дръжката изобщо не помръдна, но когато ядосано я натиснах по-силно, тя се завъртя и леко се открехна.

— Мислех, че е заключена — каза Иниса и се намръщи.

— Просто е била заяла — предположих аз и отворих вратата по-широко.

Влязохме в огромната празна стая и слязохме надолу по стълбите до първите редове от столове. На голямата плоча пред нас бе написано със странния, стегнат почерк на Елодин — „Обсъждайте“.

Настанихме се на местата си и зачакахме, но Елодин го нямаше никакъв. Погледнахме плочата, после се спогледахме помежду си, без да знаем какво се очаква да правим.

Като видях израженията по лицата на останалите, ми стана ясно, че аз не бях единственият, който се ядосва. Бях прекарал петдесет часа в търсене на проклетите му безполезни книги. Бях направил каквото трябва. Защо той постъпваше така?

Седмината чакахме през следващите два часа, разговаряхме за дреболии и очаквахме Елодин да дойде.

Той не се появи.

> 14.

> Скритият град

Макар да бях много ядосан, че съм изгубил часове в търсене на книгите на Елодин, в крайна сметка това ми донесе задълбочени познания за работата в Архива. Най-важното нещо, което научих, бе, че той не е просто склад, пълен с книги. Архивът беше като цял един град. Имаше пътища и лъкатушещи улички. Имаше пътеки и преки подстъпи.

Точно както в един истински град в някои негови части цареше оживление. В „Стаята за преписване“ имаше редици от бюра, където писарите се трудеха върху преводите или преписваха с прясно тъмно мастило избледнели текстове в нови книги. В „Залата за сортиране“ кипеше активна дейност, докато писарите отделяха и пренареждаха книгите.

„Задното почистване“, слава богу, изобщо не беше онова, което бях очаквал. Вместо това се оказа мястото, където новите книги бяха почиствани, преди да бъдат добавени към сбирката. Очевидно всякакви създания обичаха книгите, някои ядяха пергамента и кожата, а други пък налитаха на хартията и лепилото. Книжните червеи бяха най-безобидните измежду тях и след като чух някои от историите на Уилем, първото нещо, което ми се прииска да направя, бе да си измия ръцете.