Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Накрая открих тънък том, наречен „Книгата на тайните“, погребан дълбоко в Мъртвите регистри. Беше странна книга, подредена като сбирка от басни, но написана като детски буквар. Имаше картинки на приказни създания като великани човекоядци, троли и денерлинги. Към всяко обяснение имаше рисунка, съпътствана от кратко и блудкаво стихотворение.

Разбира се, текстът за чандрианите бе единственият без картинка. Вместо това имаше само страница с декоративна рамка. Придружаващото я стихотворение бе напълно безполезно:

P>

Чандриани бродят по цялата земя,

но не оставят никаква следа.

Те тайните си здраво пазят,

но не драскат, хапят и не мразят.

Не нападат в тъмен час,

дори са доста мили с нас.

Идват и си отиват в миг,

като светкавица или сподавен вик.

P$

Колкото и дразнещо да бе да прочета подобно нещо, от него ставаше пределно ясно, че за останалата част от света чандрианите не бяха нищо повече от детски приказки, които не са по-реални от шамбълите или еднорозите.

Разбира се, аз мислех другояче. Бях ги виждал със собствените си очи. Бях говорил със Синдер с черните очи. Бях видял как около Халиакс се разстила сянка като мантия.

И така, продължих с безплодното си търсене. Нямаше значение какво мисли останалата част от света. Знаех истината и не бях човек, който се отказва лесно.

* * *

Свикнах с ритъма на новия семестър. Както и преди, посещавах часовете и свирех в „При Анкер“. Но по-голямата част от времето си посвещавах на Архива. Толкова дълго бях мечтал за него, че сега фактът, че мога да вляза през вратите му, ми се виждаше почти като нещо свръхестествено.

Дори това, че все така не успявах да открия никаква реална информация за чандрианите, не можеше да развали преживяването. По време на търсенето ми все повече се разсейвах от другите книги, които откривах. Написана на ръка медицинска книга за билки с акварелни рисунки на различни растения. Малка книга с четири пиеси, за които никога преди това не бях чувал. Забележително интересна биография на Хевред Предпазливия.

Прекарвах цели следобеди в леговищата за четене, забравях да се храня и пренебрегвах приятелите си. На няколко пъти се оказвах последният студент, напускащ Архива, преди писарите да заключат вратите за през нощта. Бих останал да спя там, ако това беше позволено.

В някои дни, ако графикът ми беше твърде натоварен, за да вмъкна в него дълъг промеждутък от време за четене, просто отивах до Книгохранилището за няколко минути между часовете.

Бях толкова заслепен от новите си права, че в продължение на много дни не прекосих реката, за да отида до Имре. Когато се върнах в „Прошареният мъж“, носех със себе си визитна картичка, която бях измайсторил от парче стар пергамент. Мислех си, че Дена ще намери това за забавно.

Но щом пристигнах, досадният портиер в приемната на „Прошареният мъж“ ми обясни, че не може да занесе картичката ми, тъй като младата дама вече не живее тук. Каза ми и че не може да й предаде съобщение от мен, както и че не знае къде е отишла.

> 15.

> Интересен факт

Елодин влезе в залата за лекции с почти час закъснение. Дрехите му бяха покрити с петна от трева, а в косата му се бяха оплели изсъхнали листа. Той се усмихваше.

В този ден го чакахме само шестима. Джарет не се беше появявал за последните две занятия. Като се имат предвид язвителните коментари, които бе направил, преди да изчезне, малко се съмнявах, че изобщо ще се върне.

— Сега — извика Елодин без всякакво предисловие — казвайте!

Това беше най-новият му начин да ни губи времето. В началото на всяка лекция искаше да му кажем някой интересен факт, който никога преди това не беше чувал. Разбира се, самият Елодин беше единственият арбитър за това кое е интересно и ако първият факт, който му кажехме, не отговореше на изискванията му или ако вече го знаеше, той искаше да му казваме нови и нови неща, докато накрая не научеше нещо, което да му се стори забавно.

— Давай! — посочи той Брийн.

— Паяците могат да дишат под вода — бързо отвърна тя.

— Добре — кимна Елодин и погледна към Фентон.

— На юг от Винтас има река, която тече в погрешната посока — рече Фентон. — Тя е соленоводна и тече от морето Сентхе към вътрешността.

— Това вече го знам — поклати глава Елодин.

Фентон погледна към листа пред себе си.

— Император Венторан някога приел закон…

— Скучно — прекъсна го Елодин.

— Ако изпиеш повече от два литра и половина солена вода, ще повърнеш? — пробва пак Фентон.

Елодин изкриви уста замислено, сякаш се опитваше да извади жилка измежду зъбите си. След това кимна доволно.

— Това е добро.

Посочи към Уреш.

— Можем да разделим безкрайността на безкраен брой пъти и получените части пак ще бъдат безкрайно големи — каза Уреш със странния си ленати акцент, — но ако разделим число, което не е безкрайно, на безкраен брой пъти, получените части няма да са безкрайно малки. Тъй като те не са безкрайно малки, но са безкрайно много, ако отново ги съберем, тяхната сума ще е безкрайност. От това следва, че всяко число е всъщност безкрайно.