Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

След няколко минути се изправих и излязох от потока. Треперейки, се увих в плаща си, доволен, че на пътя няма жива душа. След това, тъй като нямаше какво друго да направя, метнах калъфа с лютнята през рамо и закрачих по дългия път обратно към Университета. От мен капеше вода и се чувствах ужасно уплашен.

> 23.

> Принципи

— Наистина казах на Мола — рекох аз, докато разбърквах картите. — Тя отвърна, че си въобразявам и ме избута обратно през вратата.

— Само мога да предположа какво е усещането — горчиво отбеляза Сим.

Вдигнах поглед, изненадан от нетипичната острота в гласа му, но преди да успея да попитам какво се е случило, Уилем улови погледа ми и предупредително поклати глава. Доколкото познавах Сим, предположих, че става дума за поредния бърз и болезнен край на поредната му бърза и болезнена връзка.

Замълчах и раздадох поредната ръка от играта на дъх. Тримата си убивахме времето в очакване залата да се запълни, преди да започна да свиря за тълпата, която се събираше в „При Анкер“ за нощта на фелинг.

— Каква според теб е причината? — попита Уилем.

Поколебах се, че ако изрека на глас страховете си, те по някакъв начин могат да се превърнат в реалност.

— Може да съм се изложил на нещо опасно в Рибарника.

— Като например? — настоя Уил.

— Някое от съединенията, които използваме — отвърнах аз. — Те могат да проникнат през кожата ти и да те убият по осемнайсет бавни начина.

Припомних си онзи ден, когато тентен стъклото ми се беше пукнало в Рибарника и за единствената капка транспортно вещество, попаднала върху ризата ми.

Беше съвсем малка капчица — малко по-голяма от главата на пирон. Бях напълно сигурен, че не е докоснала кожата ми.

— Надявам се да не е така, но не знам какво друго би могло да бъде.

— Може да е остатъчен ефект от „топката от сливи“ — мрачно предположи Сим. — Амброуз не е кой знае какъв алхимик. А доколкото знам, един от основните компоненти е оловото. Ако той самият е приготвял формулата. Може би организмът ти е повлиян от някои нейни латентни елементи. Днес яде ли или пи ли нещо различно?

Замислих се.

— Пийнах доста метеглин в „Еолиан“ — признах аз.

— Това би разболяло всеки — отбеляза Уил.

— Аз го харесвам — призна Сим, — но сам по себе си той е като пенкилер. В него има много различни тинктури. Няма нищо алхимично, но има мускатово орехче, бабина душица и карамфил, както и всякакви подправки. Може някое от тези неща да е задействало някакви свободни елементи, които все още се таят в организма ти.

— Чудесно, няма що — промърморих аз. — И как точно да се справя с това?

Сим безпомощно разтвори ръце.

— Така си и мислех — казах аз. — И все пак това звучи по-добре от отравяне с тежки метали.

Симон направи четири взятки подред, като хитро ни принуди да изиграем козовете си и до края на ръката вече се усмихваше отново. Мрачните му настроения никога не траеха прекалено дълго.

Уил подреди картите си, а аз дръпнах стола си от масата и се изправих.

— Изсвири онази за пияната крава и маслобойната — предложи Сим.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Може би по-късно — уверих го аз, вдигнах калъфа на лютнята си, който изглеждаше все по-опърпан, и се отправих към камината, съпроводен от разпръснати и познати ръкопляскания.

Отне ми доста време да отворя калъфа, докато развъртя медната тел, която все още използвах на мястото на закопчалката.

Свирих през следващите два часа. Изпълних „Гърне с медно дъно“, „Люлякова клонка“ и „Банята на леля Еме“. Публиката се смееше, пляскаше и надаваше одобрителни възгласи. Докато пръстите ми изпълняваха песните, усетих как грижите ми постепенно се стопяват. Музиката винаги е била най-доброто лекарство за мрачните ми настроения. Докато пеех, дори и раните ме боляха по-малко.

Изведнъж усетих студени тръпки, сякаш от камината зад мен е повял леден вятър. Преборих се с треперенето и довърших последния стих на „Ябълкова ракия“, която изпълних най-накрая, за да зарадвам Сим. Когато изсвирих последния акорд, тълпата ме аплодира и помещението отново се изпълни с шума на разговорите.

Хвърлих поглед към камината зад мен, но огънят си гореше весело и не се виждаше никакво въздушно течение. Слязох от плочата пред огнището с надеждата, че като се раздвижа, студените тръпки ще изчезнат. Но щом направих няколко крачки, осъзнах, че това няма да стане. Сякаш студът се беше настанил в самите ми кости. Обърнах се отново към камината и прострях ръце към огъня, за да ги стопля.

До мен се появиха Уил и Сим.

— Какво става? — попита Сим. — Изглеждаш така, сякаш ще ти стане лошо.

— Нещо такова — отвърнах аз и стиснах зъби, за да не тракат. — Отиди да кажеш на Анкер, че не се чувствам добре и ще трябва да приключа по-рано тази вечер. След това запали свещ от огъня и я донеси в стаята ми. — Вдигнах поглед към сериозните им лица. — Уил, ще ми помогнеш ли да се измъкна от тук? Не искам да правя сцени.