Читаем Пазителят на монетния двор полностью

В деня след екзекуцията на госпожа Бернингам аз отидох в кабинета и видях, че Нютон седи на креслото си до камината и гледа намръщено. Не се учудих, че не отвърна на поздрава ми, защото вече бях свикнал с периодите му на мълчание, които понякога бяха много тягостни. Странното беше, че пренебрегваше настоятелното ухажване на Мелхиор. Мрачното му настроение напомняше за Атлас, поел небосвода на широките си рамене. Попитах го няколко пъти и дори сложих ръка на рамото му, защото рядко го докосвах, тъй като се стесняваше от физически допир, и тогава видях, че стиска в юмрука си смачкана хартия.

Отначало помислих, че листът има нещо общо с шифъра, който все още се опитваше да разгадае, макар доктор Уолис да го бе предупредил да не напряга прекалено много ума си. Едва когато се вгледах по-отблизо в него, съзрях печат, и разбрах, че това не е шифърът, а някакво официално писмо. Попитах Нютон за съдържанието, но отново не получих отговор, нито дори движение на необикновено проницателните му очи, което да ме накара да стоя на разстояние. Тогава си позволих волността да взема писмото от стиснатите му пръсти и да го прочета.

Написаното беше изключително неприятно и изведнъж ми стана ясно защо Нютон прилича на човек, получил инсулт или апоплектичен удар. Писмото беше от Върховния съд и го канеше да се яви пред техни светлости на другата сутрин за неофициално и недокументирано поверително заседание, за да отговори устно на писмени показания, че не е подходящ и благопристоен да заема държавна длъжност, тъй като отрича Триединството и е социнианец53 или унитарианец и следователно, еретик — нещо изключително оскърбително за английския крал и църква.

Въпросът беше изключително сериозен. Не мислех, че Върховния съд ще осъди на смърт Нютон, но лесно можеше да го изпрати на позорния стълб, което би било почти същото. Населението на Лондон не обичаше Нютон заради усърдното му преследване на фалшификаторите на монети и мнозина приковани на позорния стълб, замервани с парчета от тухли и камъни от тълпата, не издържаха на наказанието. Всъщност подсъдимите се страхуваха от позорния стълб повече, отколкото от глоби и затвор.

Първата ми мисъл беше веднага да доведа лекар, който бързо да подобри състоянието на Нютон, за да може да се яви пред Върховния съд и да се защити. Постепенно обаче осъзнах, че повикването на лекар ще породи слухове и клюки за душевното състояние на Нютон. Ако беше получил удар, лекарят не можеше да му помогне, да не говорим за Върховния съд. Но ако, както се надявах, неразположението му беше само временно, тогава нямаше да ми благодари, че съм довел лекар. Нютон мразеше лекарите и предпочиташе да се лекува сам в редките случаи, когато беше болен. Освен това знаех, че и преди е страдал от временно душевно разстройство, от което се е съвзел, и бях окуражен да смятам, че ходът ми на действие е правилен. Донесох възглавници и одеяла от къщата на Пазителя, настаних го колкото е възможно по-удобно и отидох да питам дали кочияшът му е забелязал нещо в състоянието на Нютон.

Намерих господин Уостън зад Лъвската кула.

— Господин Уостън, как се чувстваше доктор Нютон, когато го докарахте тук сутринта?

— Както обикновено, господин Елис.

— Докторът получи пристъп на някаква болест, вероятно припадък или удар. Не знам как да го опиша, освен че не е на себе си. Може би ще бъде най-добре да доведете госпожица Бартън, но внимавайте да не я разтревожите прекомерно. Това ще й спести безпокойството, докато пътува насам. Уведомете я само че чичо й е казал да отиде в Тауър, а тя ще разбере всичко, когато го види.

— Да доведа ли и лекар, господин Елис?

— Още не. Бих искал първо да го види госпожица Бартън.

Час по-късно тя пристигна в Лондонската крепост, поздрави ме хладно и учтиво и като видя в какво състояние е чичо й, попита защо незабавно не съм извикал лекар.

— Госпожице Бартън, ако ми позволите да обясня, повикването на лекар би породило клюки за душевното състояние на доктор Нютон. Ако е получил удар, лекарят няма да може да му помогне, да не говорим за Върховния съд, но ако неразположението му е само временно, тогава ще ни благодари, че не сме довели лекар, който да го види в това положение.

Тя кимна.

— Така е. Но защо споменахте Върховния съд? Някаква работа ли има чичо ми там?

Показах й писмото, което бях намерил в ръката на Нютон. Съдържанието му предизвика истерична реакция, насочена срещу мен.

— Гнусен, презрян негодник! — огорчено възкликна тя. — Виждам атеистичната ви намеса, господин Елис. Несъмнено вие сте опетнили доброто име на чичо ми пред Върховния съд, като сте казали публично онова, което споделихте насаме с мен.

— Уверявам ви, че нищо не може да бъде по-далеч от истината. Каквото и да мислите за мен, аз дължа много на доктора и за нищо на света не бих опетнил доброто му име. Но дори думите ви да са верни, в момента това не му помага.

— Какво предлагате? — високомерно попита госпожица Бартън.

— Чичо ви спомена, че веднъж е имал някакво душевно разстройство.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги