Пеещата галерия

Вдовицата направи гримаса.

— Ненатрапчив, благовъзпитан, предан — изражението на лейди Изабела омекна. — След скандала със съпруга ми обаче беше изпаднал в състояние, в каквото не го бях виждала дотогава. Толкова беше бесен, че място не можеше да си намери.

— Сър Томас спомена ли пред вас нещо за кавгата си с Брамптън?

— Каза ми, че ще се занимае с въпроса по-късно. Беше по-скоро изненадан, отколкото ядосан от поведението на Брамптън. Каза, че изобщо не му е присъщо — за миг вдовицата замълча, след което продължи: — По време на тържеството снощи съпругът ми отвори едно буре от най-доброто си бордо и аз изпратих на Брамптън една чаша в знак на помирение.

— И сте сигурна, че сър Томас е имал високо мнение за Брамптън, така ли?

— Убедена съм — лейди Изабела поклати глава и се взря в масата пред себе си.

— Хубаво. А сега ще ви помоля да си поговорим за тържеството предишната вечер…

В този момент Кранстън тихичко пръдна, но въпреки това звукът отекна в салона като камбанен звън. Лейди Изабела извърна поглед погнусено, сър Ричард гневно се взря в коронера, а Бъкингам се разкикоти. Ателстан се изчерви от неудобство.

— Какъв беше поводът да се съберете?

— Коронацията на младия крал — отвърна сър Ричард. — Всяка гилдия подготвя свое шествие по случая, така че трябваше да обсъдим плановете на златарите.

— За какво тогава ви беше съдия Фортескю?

— Не знаем — изписка Алингам. — Сър Томас просто ни осведоми, че е поканил и него. Двамата често си имаха вземане-даване — той се ухили. — Фортескю, подобно на много други високопоставени люде, дължеше на сър Томас пари.

— Но защо ни задавате всички тези въпроси? — попита тихо сър Ричард. — Случаят е ясен дори за едно дете! — той погледна презрително към сър Джон. — Брат ми беше убит от иконома си Брамптън. Каква полза има да повтаряме всичко отначало и само да задълбочаваме болката от загубата му? Ние сме заети хора, брат Ателстан. Не можем да си позволим да губим повече време със спящия ви приятел. Студеното тяло на брат ми лежи на горния етаж. Предстои ни да организираме погребението му, да се свържем с деловите му партньори… Въобще доста работа ни чака.

— Странно! — Кранстън се размърда и отвори очи. — Много, много странно!

Ателстан огледа присъстващите и се ухили. Едно от нещата, които монахът не можеше да разбере, но които много му харесваха у сър Джон, беше, че по някакъв необясним начин дебелият коронер успяваше хем да дреме, хем да следи разговорите, които се водеха около него.

— Кое е толкова странно? — сопна се лейди Изабела, която вече не можеше да сдържа неприязънта си към коронера.

— Ей сегичка ще ви обясня, милейди — облиза устни Кранстън. — Значи Брамптън е бил предан и покорен слуга на сър Томас. Защо тогава му е било да се рови сред книжата му? Какво е криел съпругът ви?

Ако можеше, вдовицата с радост би изпепелила сър Джон с поглед.

— Да кажем, че Брамптън наистина е предал доверието на сър Томас — продължи Кранстън, дишайки тежко — и че после между двамата се е разразила кавга. При всички положения това не би могло да стане повод за убийство и самоубийство, нали така? Самата вие казахте, че Брамптън не е бил избухлив и импулсивен човек, тоест от него не би могло да се очаква да извърши подобно ужасно деяние, а после, подтикван от чувство за вина, да отнеме и собствения си живот.

— Но какво друго може да се е случило? — попита хладно сър Ричард.

— Ами не е ли възможно Брамптън да е искал да се помири със сър Томас и затова да му е занесъл чашата с вино? — попита Крансгън и без да обръща внимание на усмивката на лицето на Веши, продължи. — После може просто да я е оставил на масичката до леглото му и да си е тръгнал…

— И? — попита лейди Изабела.

— Докато е траело пиршеството, някой друг може да се е изкачил по стълбите и да е отровил виното. Или пък — коронерът потри дебелите си длани — откъде знаем дали след като се е оттеглил, сър Томас не е имал посетител? Някой може да се е промъкнал до горния етаж, да е прекосил галерията и да се е вмъкнал в стаята на сър Томас. После може да го е увлякъл в разговор и междувременно тайно да е изсипал отровата в чашата му — Кранстън вдигна ръка, за да заглуши надигналия се шепот. — Просто теоретизирам, или както казват теолозите — размишлявам върху природата на нещата.

— В такъв случай, сър, явно сте голям глупак!

Кранстън, Ателстан и изобщо всички присъстващи удивено се обърнаха по посока на гласа. На прага на салона стоеше някаква сърдита старица, облечена в черно от глава до пети. Тя пристъпи напред, потрепвайки по пода с бастуна си със сребърна дръжка.

— Невероятен глупак!

Кранстън се изправи.

— Аз може и да съм глупак, мадам, но вие коя сте?

Сър Ричард побърза да излезе напред.

— Майко, позволи ми да ти представя сър Джон Кранстън, градския коронер.

Старицата обърна тъмните си очи към сър Джон и гневно го изгледа.

— Чувала съм за вас, Кранстън, и знам, че сте пияница и развратник! Е, какво търсите в дома на сина ми?

— Сър Джон е тук по молба на съдия Фортескю — обади се сър Ричард с тих, едва ли не умолителен глас.