Пеещата галерия

— Поредният негодник! — кресна възрастната жена.

— С кого имам удоволствието да разговарям, мадам? — настоя Кранстън.

— Името ми е лейди Ерменгилда Спрингал и съм майка на сър Ричард — тя погали сина си по ръката. — Другият ми син лежи мъртъв на горния етаж, а вие тук дрънкате глупости. Брамптън може и да е бил добър иконом, но в крайна сметка беше човек от простолюдието, а в главата му се въртяха мисли, които не подхождаха на положението му. Наложи се сър Томас да го постави на мястото му и като много други от неговата черга Брамптън не можа да го понесе. После сърцето на слугата се изпълни със злоба и той извърши ужасното си престъпление — старицата удари с бастуна си по пода, след което го хвана с две ръце и се подпря отгоре му. — Е, поне ни направи услугата да се обеси сам, спестявайки разходи на обществото и усилия на палача от Елмс!

Ателстан погледна към Кранстън и установи, че коронерът е изпаднал в едно от най-опасните си настроения. Сър Джон беше разтеглил устните си в усмивка, но погледът му беше суров и не се откъсваше от възрастната жена.

— Лейди Ерменгилда, виждам, че сте добре запозната със събитията, така че ще ви бъда безкрайно благодарен, ако ми разкажете нещо повече.

— Спалнята ми е близо до тази на сина ми — озъби се старицата — Стълбището оттатък — тя кимна в съответната посока — води до две галерии, едната от които продължава надясно. Стаята на сър Томас се намираше в дъното й, а моята е точно до неговата.

— Това ли са всички стаи в тази галерия?

— Не — отвърна лейди Ерменгилда, хвърляйки един поглед към снаха си. — Стаята на лейди Изабела също е там. Лявата галерия пък е същата като тази, която вече ви описах, като изключим едно-единствено нещо — тя вдигна кокалестия си показалец. — Моята стая, тази на сър Томас и тази на лейди Изабела се намират в Пеещата галерия.

— Пеещата галерия ли? — намеси се Ателстан. — Какво е това?

Лейди Ерменгилда се приближи и се усмихна, при което лицето й повече от всякога заприлича на сбръчкана ябълка. Едва тогава Ателстан забеляза, че старицата не е облечена в черни траурни одежди, а в тъмнокафяво монашеско расо. Удоволствията на този свят обаче явно не й бяха опротивели напълно и пръстите й бяха отрупани с пръстени, украсени с огромни скъпоценни камъни. Всъщност въпреки строгото си лице, стиснати устни и надменен поглед в очите лейди Ерменгилда изглеждаше като жена, която обича живота.

— Добре известен факт е — продължи тя покровителствено, — че тази къща е построена под формата на квадрат и че в противоположния край на този квадрат се намира стълбище към горния етаж — старицата махна към някаква леко открехната врата в другия край на помещението, зад която се виждаха стръмни стълби. — Това стълбище ще ви отведе до стаята на сър Томас — добави тя. — На горния етаж то се разделя на две галерии. Тази вдясно се нарича Пеещата галерия, понеже всеки път, когато някой тръгне по нея, дъските по пода й „запяват“ — лейди Ерменгилда забеляза недоверието в замъглените от пиене очи на Кранстън. — Тази къща е много стара — продължи тя, вдигайки поглед към почернелите тавански греди. — Строена е още при управлението на крал Джон — старицата се ухили. — Време, доста подобно на нашето, в което кралството имало нужда от силен владетел. Все едно, един от военачалниците на крал Джон използвал тази къща като база, от която да контролира Лондон. Та този военачалник не вярвал на никого, дори на собствените си хора — очите на възрастната жена се стрелнаха към лейди Изабела, която стоеше зад Ателстан, — и затова наредил оригиналният под в тази галерия да бъде заменен със специални тисови летви. Ето защо никой не може да припари до трите спални там, без да накара пода да заскърца или „да запее“. Оттам идва и името на галерията.

— Но защо ми казвате всичко това? — попита Кранстън.

— Защото, скъпи ми коронере — измърка в отговор лейди Ерменгилда, — аз цяла вечер бях в стаята си. Стара жена съм и пиршествата ме отегчават. За съжаление, чувах разговорите и смеха от долния етаж и не можах да спя много добре. Хубавото е, че на тези години не ми трябва много сън — тя гневно се взря в Кранстън. — Както скоро и вие ще откриете, сър Джон, с възрастта хората започват да спят все по-леко.

— О, да, знам — отвърна той кисело. — Страх ги е смъртта да не ги свари неподготвени…

— Точно така — заяде се на свой ред старицата. — Но както добре знаете, сър Джон, смъртта има навика да прибира първо най-тежките от нас!

— Моля ви, милейди — намеси се Ателстан, — нека се върнем към вчерашните събития. Да разбирам ли, че не сте чули никой да се приближава към стаята на сър Томас?