Пеещата галерия

— Смъртоносна комбинация — отбеляза монахът. — Единствената утеха е, че сър Томас вероятно е умрял няколко мига, след като е оставил чашата. Е, сър Джон, достатъчно ли видя?

Кранстън кимна, изпъна снага и отиде да седне в един стол, близо до масичката за шах. В следващия момент сър Ричард се върна в стаята.

— Открихте ли нещо ново, братко?

Ателстан поклати глава.

— Говоря от името на сър Джон. Може да започнете да подготвяте тялото за погребение, когато пожелаете — той се огледа наоколо. — В стаята не може да се влезе от друго място, нали?

— Не — отвърна сър Ричард. — Тъкмо затова сър Томас си я избра — той посочи към сандъците. — Брат ми държеше тук доста злато, както и някои важни документи.

— Вие претърсихте ли сандъците?

— Разбира се.

— И открихте ли нещо, което би могло да обясни странното поведение на Брамптън? Нещо, заради което си е заслужавало да прерови книжата на господаря си?

Сър Ричард поклати глава.

— Не. Имаше няколко документа, които свидетелстваха, че сър Томас е давал заеми на някои от влиятелните ни благородници и епископи, но нищо повече.

Ателстан огледа стаята, обръщайки специално внимание на майсторски резбованото легло с балдахин, украсено с виещи се змии и други символи. Спалнята на покойния сър Томас беше богато обзаведена, но едновременно с това в нея нямаше нищо прекалено. Монахът леко потропа по пода с обутия си в сандал крак, за да провери дали в него не е скрита някаква врата, но звукът, който долетя до слуха му, беше достатъчно плътен, че да не буди съмнение.

— Сър Томас имаше ли…

— Скривалище ли? — довърши въпроса сър Ричард. — Съмнявам се. Още повече че двамата с мастър Бъкингам прегледахме сметките на брат ми и установихме, че всичко е както трябва. Сър Томас беше много подреден човек.

— Е, сър Ричард, в такъв случай нямаме повече работа тук. А сега бих искал да видя трупа на Брамптън.

— Братко Ателстан — ухили се търговецът и кимна по посока на блажено спящия Кранстън, — в момента сър Джон явно не е в състояние да върши каквото и да било. При това положение не смятате ли, че е по-добре да отложим всичко за утре?

— Да, да — отвърна Ателстан. — Първо обаче трябва да видя стаята, в която се е самоубил Брамптън.

— Аз ще се погрижа, сър Ричард — промърмори Бъкингам.

Сър Ричард кимна и секретарят излезе от стаята, но след няколко мига се върна, носейки със себе си свещ, поставена в метален свещник с капаче. После той изведе Ателстан от спалнята на покойния сър Томас и двамата отново минаха по Пеещата галерия. Тисовите летви запяха след тях, сякаш присмивайки се на отдалечаващия се монах. В дъното на втората галерия имаше тясно вито стълбище.

— По него се стига до тавана — обясни Бъкингам, отгатвайки мислите на Ателстан.

И така, двамата мъже се изкачиха по стъпалата. Накрая Бъкингам отвори някаква паянтова дървена врата и преведе Ателстан през нея. Помещението, в което се озоваха, се намираше точно под стрехите на къщата, така че в единия край дървения таван се издигаше нагоре, а в другия се спускаше надолу. Непосредствено след входа бяха поставени една стара маса и едно столче. Бъкингам вдигна свещта и Ателстан разгледа дебелата греда над масата. От нея висеше оръфано въже, което зловещо се поклащаше от ветреца, проникващ през една пролука между плочите на покрива. Върху масата отдолу, покрит с някакъв мърляв чаршаф, лежеше трупът на Брамптън. Ателстан взе свещта от ръцете на Бъкингам и се огледа наоколо. На тавана имаше какви ли не боклуци — останки от строшени глинени съдове, парчета стъкло, един сандък със счупен капак и цяла купчина стари дрехи. Във въздуха се носеше миризмата на влага и на прах, както и противната воня на разложение. Монахът се приближи до масата и дръпна мръсния чаршаф. Отдолу лежеше дребен мъж, облечен в проста ленена риза, отворена на врата, и тъмнозелен панталон, впит в мършавите му крачета. Ако не беше странното положение на главата му, Брамптън щеше да изглежда като заспал. Вратът на иконома обаче беше леко изкривен на една страна. Освен това заслонените му от тежки клепачи очи бяха полуотворени, устата му зееше, а около кльощавия му врат имаше синьо-лилав белег. Ателстан се приближи още повече и се вгледа по-внимателно. По жълтеникавото, набраздено от бръчки лице на мъртвеца не се забелязваха следи от насилие. Малката му козя брадичка все още беше мокра от стеклата се по нея слюнка, а раната на врата — особено зад едното ухо, където се беше впил възелът — изглеждаше доста дълбока. Монахът огледа дългите и тънки ръце на Брамптън, забелязвайки късчетата въже, попаднали под оформените му като на жена нокти. В този момент Бъкингам мрачно промърмори нещо иззад гърба му, сякаш за да изрази неодобрение към методите му на работа. После откъм стълбите се чу тропот и в таванското помещение влетя Кранстън. Виното, което беше изпил коронерът, очевидно вече си казваше думата. И така, той се тръсна на столчето, попи потното си лице с крайчеца на плаща си и изрева:

— Е, послушнико, какво имаме тук?