Пеещата галерия

— Добри ми монахо — намеси се секретарят, — нали не очаквате слугите да имат представа от работите на господаря си?

— Брамптън обаче очевидно се е опитал да се запознае с тях! — озъби се Кранстън, след което се върна при бъчвата, за да си налее още един черпак с вода.

— Така изглежда — отвърна Бъкингам спокойно.

Ателстан се взря в слугите.

— Тези хора не могат да ни кажат нищо повече, сър Джон — промърмори той.

— И аз не мога!

Монахът се обърна по посока на гласа и видя, че на прага стои някакъв нисък и пухкав мъж с оплешивяващо теме. Непознатият беше облечен в тъмно вълнено наметало, под което се виждаше разкошен елек от тафта, подплатен с пурпурно кадифе. Ателстан зърна мекия му зелен панталон и сребърните катарами на фините му ботуши за езда. Дребосъкът държеше гладкото си, напомадено лице леко наклонено назад и излъчваше подчертано високомерие. В едната му ръка имаше бастун със сребърна дръжка, а в другата — ароматична торбичка, която той току поднасяше към острия си като клюн нос.

— Кой сте вие, сър? — попита Ателстан.

— Питър дьо Троа, семеен лекар — отвърна онзи и отвратено се взря в Кранстън. — А вие сигурно сте сър Джон Кранстън, градският коронер, прав ли съм? Разбрах, че се нуждаете от помощта ми.

След тези думи арогантният лекар приседна в крайчеца на масата. Ателстан затаи дъх и внимателно се взря в Кранстън. Той знаеше, че сър Джон смята лекарите за шарлатани и че с радост би ги избесил всичките. Коронерът мило се усмихна, след което нареди на Бъкингам да изведе слугите от склада, а сам той се дотътри до лекаря и се надвеси над него.

— Да, мастър Дьо Троа, аз съм градският коронер. Обичам кларета и хереса и ако ми се удаде случай, с удоволствие бих разследвал всички лекари в града — усмивката на сър Джон угасна, а семейният лекар изпъчи малките си, тлъсти гърди. — А сега, мастър Дьо Троа, кажете ми — вие ли прегледахте трупа на сър Томас?

— Да.

— А чашата, от която е пил?

— Да, сър Джон.

— И смятате, че вътре е имало комбинация от беладона и арсеник, така ли?

— Да, да, точно така. Кожата на мъртвеца беше леко синкава, а устните му миришеха на гнило — той вдигна рамене. — Беше очевидно, че е починал от отравяне.

Ателстан се приближи към двамата мъже, но лекарят не му обърна никакво внимание.

— Как мислите, бързо ли е настъпила смъртта? — попита монахът.

— О, да, а също и доста тихо. Отровеният е претърпял нещо като удар и е починал десет-петнайсет минути след вземането на отровата.

— Мастър Дьо Троа — продължи Ателстан, — бъдете така добър, моля ви, и ме гледайте, когато ви задавам въпрос.

Семейният лекар се обърна и злобно се взря в него.

— Какво още искате да знаете, монахо?

— Чудех се защо сър Томас не е усетил отровата във винената си чаша. Вие сте я подушили. Защо той не е могъл?

Дьо Троа стисна устни.

— Много просто — надуто отвърна той. — Първо, сър Томас е бил пиян — лекарят хвърли дяволит поглед към Кранстън. — Виното е добро прикритие за всяка отрова, така че ако жертвата е пила достатъчно, няма начин да заподозре нещо. Второ, когато аз подуших чашата, тя вече беше престояла цяла нощ — той облиза устни. — С течение на времето миризмата става все по-наситена.

— И смятате, че в стъкленицата, открита в сандъка на Брамптън, е имало от същата отрова, така ли?

— Да, смъртоносна комбинация от беладона и арсеник.

— Откъде може да се купи подобно нещо?

Очите на лекаря се стрелнаха встрани.

— Ако имате достатъчно пари, сър Джон, и познавате точния човек, може да си купите всичко и всеки в този град — Дьо Троа се изправи. — Имате ли някакви други въпроси?

Кранстън се оригна, а Ателстан поклати глава. И така, без да поглежда назад, семейният лекар на Спрингал излезе от стаята.

Групичката на сър Ричард все още чакаше в дневната. Ателстан си взе дъската за писане, пергамента и перата и внимателно ги прибра обратно в кожената си торба. Беше си водил много малко записки, но по-късно щеше да изготви подробен доклад. След това монахът се забърза към олюляващия се сър Джон. Коронерът беше разкрачил крака и похотливо се хилеше на лейди Изабела, а тя отвръщаше на погледа му със смразяваща студенина.

— Мисля, че сър Джон има нужда да се наспи, братко — прошепна сър Ричард. — Какво ще кажете да продължим утре?

— Да продължим утре — отвърна като ехо Ателстан.

После монахът хвана Кранстън подръка, обърна го и се опита да го изведе от салона. Сър Джон обаче се измъкна от хватката му и отново застана с лице към присъстващите, оглеждайки ги изпод полуспуснатите си клепачи. Ателстан също се завъртя и в този момент зърна как сър Ричард отдръпва ръката си от рамото на лейди Изабела „Да не би тези двамата да са нещо повече от близки роднини? — запита се монахът, взирайки се в лицето на търговеца. — Нима освен с убийство си имаме работа и с прелюбодеяние?“

— О, сър Ричард! — извика Кранстън.

— Да, сър Джон?

— „Синовете на богаташа“ — кои или какво са те?

Изведнъж присъстващите се напрегнаха и онзи подигравателен поглед, който подсказваше, че гледат на Кранстън по-скоро като на кралски шут, отколкото като на градски коронер, изчезна от лицата им.