Пеещата галерия

— Попитах ви нещо, сър Ричард — изфъфли Кранстън. — „Синовете на богаташа“. Кои са те?

— Не знам за какво говорите, сър Джон. Да не би изпитото вино да ви кара да бълнувате?

— Виното не ми влияе чак толкова зле, колкото си мислите, сър Ричард — озъби се Кранстън. — Както и да е, пак ще си говорим по този въпрос — той се поклони на лейди Изабела. — А сега — лека нощ.

След тези думи коронерът се завъртя на токовете си и събирайки цялото си останало достойнство, несигурно излезе от салона, последван от Ателстан.

Щом се отдалечиха от къщата, Кранстън веднага се насочи към примамливата, полуотворена врата на една пивница от другата страна на Чийпсайд. Ателстан спря и погледна към звездното небе.

— Мили Боже! — простена той. — Сър Джон, моля те, не ми казвай, че пак имаш нужда да се подкрепиш!

Въпреки всичко монахът побърза да настигне Кранстън. Водата очевидно беше ободрила добрия коронер, пък и Ателстан искаше да прочисти ума си и да си изясни проблемите, които го тормозеха. Пивницата беше почти празна.

— Две чаши херес! — изрева сър Джон, настанявайки се на една маса, близо до тезгяха. — А също и малко… — той сърдито се взря в Ателстан.

— Разредено с вода вино — довърши кротко монахът.

Първите две чаши с херес потънаха в бездънното гърло на сър Джон, последвани от още няколко. Накрая коронерът плесна с тлъстите си ръце.

— Чудна работа свършихме! — изрева той, а после кимна към къщата на Спрингал. — Ама че лицемери са всичките! — Кранстън се обърна към Ателстан — Ти какво мислиш, послушнико?

— Не съм послушник, а монах! — отчаяно го поправи Ателстан.

— Кого го е грижа? — озъби се коронерът. — Първо, чудя се защо съдия Фортескю е бил на онова тържество. Освен това мисля, че си е тръгнал малко по-късно, отколкото твърди — той се оригна. — Второ, Брамптън. Твърди се, че се е ровил сред книжата на господаря си и дори — че има доказателства за това, така че не е трудно да си представим скандала между него и сър Томас. Спрингал сигурно се е почувствал предаден, а икономът — бесен, че са го хванали, както и уплашен за службата си — Кранстън потропа с тлъстите си пръсти по покритата с винени петна маса. — Ако обаче Брамптън е бил невинен — изфъфли той, — защо е изглеждал виновен? Не разполагаме с отговор на този въпрос.

— А ако все пак е бил виновен — добави Ателстан, — какво е търсил? Каква тайна може да е криел сър Томас?

Монахът се загледа в двамата пияни играчи на зарове, които се препираха недалеч от тях.

— Дори така да е — промърмори той, — защо му е било на Брамптън да убива господаря си, а после да отнема и собствения си живот? Отмъщение, последвано от угризения на съвестта?

Въпросът му беше посрещнат от шумно изхъркване. Кранстън се беше подпрял на стената, очите му бяха затворени, а дебелото му, добродушно лице беше разтеглено в блажена усмивка.

— Дали сър Томас е бил убит заради тайната, която е пазел? — промърмори Ателстан. — А възможно ли е съпругата му да е била прелюбодейка, която скришом се е забавлявала с брата на съпруга си?

Някои хора убиват за пари, докато други — от страст. А лейди Ерменгилда? Дали тя играеше някаква роля в целия този фарс, опитвайки се да защити интересите на любимия си син, сър Ричард? Ами Алингам и Веши? Тези странни типове, които прекрасно се бяха възползвали от компетентността на сър Томас… И, разбира се, младият Бъкингам. Ателстан потръпна. Той и преди беше срещал мъже с пърхащи мигли и префинени движения; мъже, които предпочитаха да бъдат жени, но бяха принудени да крият истинската си природа, за да не ги сварят живи на Смитфийлд. И накрая, добрият капелан, отец Криспин. Дали кракът на капелана действително беше деформиран, както твърдеше той? Когато двамата се бяха срещнали в дневната за първи път, Ателстан беше забелязал, че отец Криспин се движи доста тромаво. По-късно обаче, когато капеланът се беше присъединил към останалите в стаята на Спрингал, монахът си беше дал сметка, че токът на единия от испанските ботуши за езда, в които се беше преобул отец Криспин, е малко по-висок от другия. Това компенсираше недъга на капелана и той съумяваше да се придвижва тихо и безшумно.

Сър Джон внезапно изсумтя и се изправи в стола си.

— Божичко, Ателстан! — простена той. — Лошо ми е!

След тези думи коронерът се изправи и се заклатушка към вратата.

Глава трета