Пеещата галерия

Ателстан въздъхна и се върна в малката канцелария близо до олтара на Девата, където съчиняваше отговора си до игумена. И така, той вдигна перото, помисли малко и започна да пише.

„Както вече казах, преподобни отче, кесията ми е празна и сгърчена като душата на някой лихвар. Кутията за волни пожертвования беше открадната, олтарната преграда се руши, самият олтар е целият в резки и петна, а нефът често се покрива с локви вода, тъй като покривът е станал на решето. Бог ми е свидетел, че се старая да изкупя греховете си. За съжаление, през повечето време съм обграден от кървави убийства, които измъчват ума ми и ми напомнят за собственото ми ужасно престъпление. Служа на хората тук вече шест месеца и освен това изпълнявам задълженията, които ми възложихте, а именно — работя като секретар на лондонския коронер3, сър Джон Кранстън.

От време на време сър Джон ме взема със себе си и двамата заставаме над трупа на някой мъж, жена или дете. «С какво ли си имаме работа? — пита той. — С убийство, със самоубийство или пък с нещастен случай?» После започва поредната страховита история. Нерядко хората си патят от собствената си глупост — например някоя жена забравя колко е опасно за едно дете да си играе из покритите с калдъръм улици и да шари между подкованите копита на конете или пък между скърцащите колела на грамадните каруци, каращи стока откъм реката. И така, мъничето бива премазано, а невръстната му душа отлита, за да се срещне със своя Бог. Разбира се, съществуват и много по-ужасни видове смърт. Мъжете по кръчмите често се напиват и — с търбуси, пълни с евтин ейл, и души, мъртви и черни като най-дълбоката нощ — се нахвърлят едни върху други с мечове, ками или тояги. Във всички тези случаи аз съвестно си водя записки.

Все още обаче всяка дума, която чуя, всяко изречение, което напиша, и всяко местопрестъпление, което посетя, ми напомнят за кървавото бойно поле, на което се сражавах за Едуард, Черния принц. Аз, младият послушник, който наруши обета си към Бог и отведе по-малкия си брат на война. Всяка нощ сънувам онази битка — напора на облечените в стоманени брони мъже, насочените им копия, виковете и писъците. Всеки път, когато кошмарът започне да се разсейва подобно на мъгла над река, се виждам как крещя в мрака, коленичил край трупа на мъртвия си брат, в отчаян опит да призова душата му. Разбира се, знам, че всичко е напразно и че той никога няма да се върне при мен.“

Щом приключи, Ателстан прегледа писмото, остави перото на масата до него и се върна при олтарната преграда. После погледна към Бонавентура, който се изправи и елегантно се протегна.

— Не искам думите ми да прозвучат обидно, Бонавентура — рече той. — Имам предвид, че въпреки възедрото си телосложение, пухкавото си, червендалесто лице, оплешивяващото си теме и воднистите си очи сър Джон е чудесен човек. Той е почтен и всъщност доста рядко срещан служител, който вместо да взема подкупи, търпеливо търси действителната причина за всяка смърт. Защо обаче аз винаги трябва да съм с него?

Ателстан седна пред олтарната преграда и се зачуди какъв ли е смисълът да описва всички онези ужасни убийства и сцени на насилие, на които ставаше свидетел. За какво можеха да послужат те на игумена му? Във всички случаи ставаше дума за души, изпратени в мрака преждевременно, без да са имали възможност да се подготвят и да получат опрощение за греховете си. Мъже с извадени очи, прерязани гърла или изтръгнати гениталии. Жени, размазани от паднало върху им скеле или брутално убити в някоя смрадлива уличка. Ако Иисус дойдеше в Лондон, помисли си Ателстан, Той със сигурност трябваше да мине през Съдърк, където бедността и престъплението седяха заедно като двама грозни братя или пък се разхождаха из улиците ръка за ръка, разпръсквайки воня наоколо. Бонавентура се надигна от мястото си и тихо се приближи до него. Ателстан сведе поглед към котарака.

— Може би трябва да кажа на игумена за теб, Бонавентура — рече той, любувайки се на лъскавото черно тяло на уличния котарак, който беше прибрал, след като беше забелязал бялата му муцуна и бели лапи, съдраното ухо и полузатвореното му око.

— Голям си негодник — продължи Ателстан, нежно галейки котарака по главата, — но едновременно с това си най-преданият ми енориаш. За паничка мляко и няколко парченца риба си готов да ме слушаш до безкрай, а да не говорим колко си внимателен по време на служба.