Пеещата галерия

— Фортескю го е накарал да се добере до тайните на сър Томас, но после, както знаем, нещата са излезли извън контрол. Сега съдията ще постъпи на служба в някой чужд двор, а отец Криспин, бидейки духовник, вероятно ще бъде затворен в някой манастир, където ще плаща за греховете си до края на живота си — монахът се прекръсти. — Гонт няма да посмее да се разправи публично нито с Фортескю, нито със злия капелан. Подозирам обаче, че до година и двамата ще бъдат сполетени от някое нещастие, след което ще се изправят направо пред Божия съд — изведнъж той си спомни за Бенедикта и извика. — Сър Джон! Какво стана със съпругата ти? Ами с Бенедикта?

Кранстън се обърна към секретаря си и лукаво го изгледа.

— Помолих началника на стражата — отвърна той — да накара двама от хората си да изпратят лейди Мод до дома ни. Бенедикта, разбира се, беше поканена да отиде с нея, но дали го е сторила, или не…

Ателстан се взря в небето, обагрено в кървавочервено от залеза, и усети как вечерният ветрец разхлажда лицето му. После се замисли за убийците, затънали до шия в жаждата си за власт и в престъпленията си. Ами неговата душа? Не беше ли и тя окъпана в кръв? Нима той също не беше съгрешил?

— Какво ще правим сега, братко? — прекъсна разсъжденията му Кранстън.

Ателстан погледна към дебелото, но дружелюбно лице на коронера, видя благата му усмивка и мътните му очи, пълни със състрадание.

— Ти си добър човек, сър Джон.

Коронерът извърна поглед.

— Сега ще ти кажа какво ще правим — продължи Ателстан, хващайки го за лакътя. — Ще празнуваме!

След тези думи монахът поведе сър Джон към най-близката кръчма, а когато влязоха вътре, се постара да се настанят на най-хубавите места до прозореца. После вдигна ръка и повика кръчмаря.

— Искам кана от най-доброто ви бордо и две дълбоки чаши. С приятеля ми смятаме да се напием!

Щом чу това, сър Джон плесна с ръце и ахна от радост. И така, двамата с Ателстан цяла вечер се наливаха като невидели, докато най-сетне не чуха как започнаха да бият камбаните в полунощ и не видяха звездите да изгряват на небето. Чак тогава се заклатушкаха обратно към топлата и уютна къща на Кранстън в града. Когато ги видя, лейди Мод изписка, че била чувала доброто зърно да се разваля сред трънаци, но не и добрите мъже да пропадат в компанията на монаси! Сър Джон й нареди да мълчи и заяви, че щял да се откаже от ейла и да стане доминиканец. На устните му още грееше блажена усмивка, когато умората го налегна и той буквално се строполи на пода. Тогава лейди Мод приклекна до грамадното му туловище и шепнейки му нежно, се постара да го разположи възможно най-удобно за през нощта. „Любовта е странно нещо — помисли си Ателстан — и може да приеме толкова много форми!“

Късно на следващата сутрин Ателстан се върна в църквата си с натежала глава и се зае да отслужи утренята, макар че в нефа нямаше никого. Какво ли се беше случило с Бенедикта, питаше се той. За съжаление куражът не му беше стигнал, за да попита лейди Мод. Той тъкмо довършваше един псалм, когато вратата зад него изведнъж се отвори. Монахът знаеше, че в дъното на църквата е застанала Бенедикта и — както обикновено — се е подпряла на колоната там. Вдовицата извика името му тихо, после повтори, но Ателстан не се обърна. После той чу стъпките й да се отдалечават и вратата да се затваря след нея, и си спомни думите на поета: „Когато сърцето ти страда, светът се разпада, но никой не чува и звук“.

Игуменът дойде на посещение при Ателстан, появявайки се внезапно като крадец в нощта. Първоначално той беше отишъл при Кранстън, за да го попита как се справя монахът, но вместо да му отговори, добрият коронер беше решил да го доведе направо в Съдърк. Разбира се, за да го предупреди за скорошното пристигане на игумена, сър Джон беше изпратил при Ателстан Уолт, сина на палача Лайънъл. И така, монахът набързо хвана на работа неколцина енориаши, което не беше кой знае колко сложна задача, като се има предвид, че те непрекъснато се мотаеха покрай стълбите на църквата, заети с греховните си дейности.

Проститутката Сесили измете и изми покрития вход, а Уоткин се постара да почисти поне част от мръсотията в нефа и освен това напълни съдовете за светена вода, от които децата обичаха да пият. Ателстан тъкмо беше приключил една проповед, в която се казваше, че всички мъже и жени били Божии цветя, независимо че някои били рози, а други — диви зюмбюли. По този начин монахът се беше надявал да убеди енориашите си, че Господ обича различията им и че една градина, пълна с рози, може да е както много приятна, така и много скучна. Изобщо проповедта не беше никак лесна, пък и допълнително се усложняваше от факта, че Бенедикта през цялото време стоя коленичила в краката на Ателстан, вперила в него прекрасните си очи. Ако не бяха бръчиците от смях покрай устата й, вдовицата щеше да изглежда досущ като света Агата, помисли си той.