Пеещата галерия

И така, търговецът, вдовицата, тревожният Бъкингам и вече не толкова високомерната лейди Ерменгилда побързаха да си тръгнат, ужасени от страховитите неща, които бяха видели и чули. Кранстън ги последва в коридора и прошепна някаква заповед на стража, който стоеше там. Когато коронерът се върна в стаята, младият крал се изправи на крака и попита:

— Е, сър Джон, кажи ми — каква беше тайната на златаря?

— Племеннико! — извика Гонт. — Извинете, ваша милост — запъна се той, — но мисля, че трябва да си вървите. Тези въпроси не са за млади умове като вашия.

Ричард се обърна — по слабото му, бледо лице беше изписана решителност.

— Настоявам, ваша милост — продължи Гонт. — Сър Джон, брат Ателстан, забранявам ви да казвате и дума!

Младият крал тръгна към вратата. После хвана дръжката с облечените си в ръкавица пръсти, но изведнъж спря и направи знак на Ателстан да се приближи. Монахът се подчини и се наведе, за да може Ричард да му прошепне нещо в ухото.

— Когато порасна — просъска той, — ще те направя игумен, братко! А ти пък ще застанеш на моя страна, когато…

— Когато какво, ваша милост? — попита Ателстан тихо.

Ричард почти прилепи устните си до ухото на монаха.

— Когато убия чичо си! — прошепна той.

Ателстан се взря в детските и същевременно смразяващи очи на краля. Ричард се усмихна и го целуна по бузите, след което се промуши през полуотворената врата, сякаш беше обикновено момче, отиващо да си играе. Монахът се изправи и затвори вратата.

— Какво ти каза младият крал, братко?

— Нищо особено, милорд, просто някаква детинска закачка.

Гонт се ухили и протегна ръка.

— Договора, моля! У теб е, нали?

— Да, милорд.

Херцогът щракна с пръсти.

— Дай ми го!

И така, Ателстан му подаде договора заедно с любовната поема. Гонт внимателно разгледа двете парчета пергамент, а после ги смачка и ги хвърли в огъня, наблюдавайки как пламъците ги превръщат в черна пепел.

— Знаете ли какво пишеше в договора?

Кранстън прехапа устни и замълча.

— Да, милорд, знаем — отвърна Ателстан и без да го е грижа, че не е получил покана, седна, — но вече сме уморени и затова ще ви кажа, че съдържанието на документа въобще не ни засяга. Преди четиринайсет месеца, когато Черния принц — вашият брат, бащата на младия крал — лежеше на смъртен одър, двамата със сър Томас Спрингал сте се споразумели той да ви отпусне средства за набирането на войска. Като залог вие сте предложили кралските скъпоценности — пръстена, държавата28, скиптъра и короната на Едуард Изповедника. Тези неща обаче не са били ваши, за да се разпореждате с тях. Ако в онзи момент брат ви и баща ви бяха разбрали или дори само заподозрели какви ги вършите, като нищо можеше да изгубите главата си! И опасността още не е преминала — ако членовете на Камарата на общините научат за това сега, те ще ви заподозрат в заговор срещу краля. Благородните ви братя пък, както и другите велики лордове — Глостър и Аръндел, направо ще ви разкъсат на парчета!

— Бях обезпокоен — отвърна неуверено Гонт. — Брат ми умираше, баща ми беше налегнат от старческо слабоумие, а младият Ричард все боледуваше. Това кралство има нужда от стабилно управление. Да, ако обстоятелствата го бяха наложили, щях да поема короната.

— А сега, милорд? — попита Кранстън.

— Сега съм покорен слуга на краля — отвърна херцогът веднага. — Задължен съм ти, сър Джон. Няма да забравя това, което направи за мен.

— В такъв случай, милорд, пожелаваме ви лека нощ.

— Сър Джон — провикна се Гонт след тях, — пак ще си поговорим по този въпрос. А ти, брат Ателстан, можеш да поискаш всякаква услуга от мен.

— Да, милорд. Бих искал да ми отпуснете малко средства за църквата ми, както и да осигурите издръжка за бедната вдовица на гробокопача Хоб.

Регентът се ухили.

— Каква нищожна цена за огромната услуга, която ми направи! Все едно, обади се на служителите ми и те ще сторят за теб каквото поискаш.

И така, Ателстан и Кранстън минаха по вече празните коридори на двореца Савой, прекосиха благоуханната градина и се озоваха на брега на реката.

Монахът уморено потърка очи.

— Убиецът сбърка, но и ние сбъркахме, сър Джон. Предполагам, че отец Криспин е изчакал да настъпи отлив и чак тогава е окачил трупа на Веши под моста.

— Но нали ни каза, че по това време е бил навън?

— Тъкмо в това се състои грешката ни, коронере. Така и не го попитахме кога се е върнал. Не че това щеше да направи впечатление на някого в къщата на Спрингал… Сър Ричард и лейди Изабела са били погълнати от самите себе си, докато Алингам е водел самотното си съществуване. Пък и съм сигурен, че капеланът си е имал начини да се вмъква и измъква от голямата къща, без да бъде забелязан.

— Мислиш ли, че ще го обесят? — попита Кранстън.

Ателстан поклати глава.