Пейзажите на времето

— Тъй ще е добре, сър. — Мъжът леко докосна с ръка перчема си, като васален селянин пред своя господар. Питърсън остана неподвижен, докато другият не се залюля върху велосипеда си и не се отдалечи. В жеста му имаше достатъчно явен фалш, за да придаде различен смисъл на целия разговор. Селянинът си тръгна, без да се обръща назад. Питърсън се намръщи и продължи към къщата.

Заобиколи живия плет, за да избегне градината и мина през двора. Откъм курника се разнасяше тихо, доволно кудкудякане. На прага той изчисти обувките си на старата желязна стъргалка и после ги събу в коридора, точно зад вратата. Нахлузи някакви домашни чехли и окачи якето си.

В голямата кухня бе топло и светло. Питърсън беше монтирал модерни уреди, но остави изтърканите от вековна употреба каменни плочи на пода, огромното огнище и старата дъбова пейка. Чичо му и леля му седяха от двете страни на огнището на удобни столове с високи облегалки, мълчаливи и неподвижни като железни пиростии. Големият заоблен чайник стоеше под ватирания си калъф на мястото си в началото на масата. Роланд, домашният прислужник, тихо нареди върху масата чиния с кифли, бучки сладко масло и паничка с домашно ягодово сладко.

Питърсън се приближи до огъня, за да сгрее ръцете си. Леля му го видя и се сепна.

— Господи помилуй, та това е Иън!

Тя се наведе напред и потупа мъжа си по коляното.

— Хенри! Виж кой е тук. Това е Иън, дошъл е да ни види. Не е ли ужасно мило?

— Той е дошъл да живее с нас, Дот — търпеливо отвърна чичо му.

— О? — озадачено рече тя. — О. Къде е тогава онова твое хубаво момиче, Иън? Къде е Анджела?

— Сара — автоматично я поправи той. — Остана в Лондон.

— Хм-м. Хубаво момиче, ама вятърничаво. Е, хайде да пием чай. — Тя свали рогозката от краката си.

Роланд се приближи и й помогна да се настани на мястото си до чайника. Всички седнаха на масата. Роланд беше едър, бавноподвижен мъж. Той бе със семейството от двайсет години.

— Виж, Роланд, тук е Иън, дошъл ни е на гости. — Питърсън въздъхна. Леля му беше изкуфяла от години и помнеше логично само онова, което бе свързано със съпруга й и Роланд.

— Иън е дошъл да живее с нас — повтори чичо му.

— Къде са децата? — попита тя. — Закъсняват.

Никой не й напомни, че и двамата й сина се бяха удавили преди петнайсетина години. Всички търпеливо изчакваха да завърши ежедневният ритуал.

— Е, няма да ги чакаме. — Тя вдигна тежкия чайник и започна да налива силния, вдигащ пара чай в раираните синьо-бели чаши.

Хранеха се мълчаливо. Навън започна да вали, както заплашваше още от сутринта, отначало неуверено, като потропваше по прозорците, после по-силно. Отдалече се донасяше печалното мучене на кравите, разтревожени от барабаненето на дъжда по покрива на обора.

— Вали — каза чичо му.

Никой не му отвърна. Питърсън харесваше тяхната тишина. А когато говореха, равните им източноанглийски гласни се хлъзгаха като балсам в ушите му, бавно и успокоително. Някогашната му бавачка беше от Съфолк.

Той доизпи чая си и отиде в библиотеката. Докосна гравираната стъклена гарафа, но после се отказа да пие. Постоянният звук на дъжда бе приглушен от тежките дъбови кепенци. Беше превърнал къщата в крепост, която можеше да издържи на продължителна обсада. Оборите и плевникът имаха двойни стени и бяха свързани с къщата чрез тунели. Всички врати бяха двойни, с тежки резета. Всяка стая представляваше миниатюрна оръжейна. Той погали пушката, закачена на стената. После провери затвора — смазана и заредена, както бе наредил.

Взе си пура и се отпусна на коженото кресло. Вдигна книгата, която лежеше и го чакаше — Моъм. Започна да чете. Влезе Роланд и запали огън. Пращящите дървета посмекчиха режещия студ в стаята. По-късно щеше да има време да прегледа списъка на провизиите и да направи план за разпределението на хранителните продукти. Никаква вода отвън, поне за известно време. Повече никакви отивания до селото. Той се намести по-удобно на стола, съзнаващ, че има неотложна работа, но в момента нямаше желание да се захваща с нея. Краката го боляха и усещаше внезапни пристъпи на слабост. Тук все още беше Питърсън от имението „Питърс“ и той остави това чувство да го отнесе, пораждайки в него някакъв вътрешен покой. Ръсел ли бе казал, че никой човек не е наистина спокоен, далеч от обкръжението на своето детство? В това имаше известна истина. Но онзи селянин преди малко… Питърсън се намръщи. Всъщност, те вече не можеха да използват бекона — всичко щеше да е заразено с веществото от облаците, поне за известно време. Мъжът от селото навярно го знаеше. И под външното му покорство се криеше ясна заплашителност. Беше дошъл да търгува със сигурност, не с бекон. Трябваше да им даде малко консервирана храна и всичко щеше да е наред.