Пейзажите на времето

Влага по бузите му. Гордън се втренчи с размътен поглед към високата и слаба фигура на президента, виждайки го като по-тъмно петно под ярките прожектори. Зад него, не по-малко реални, бяха имената от Кеймбридж, всяко едно от тях фигура, всяко познаващо другите, но никога изцяло. Тъмните сенки сега се движеха извън обсега му, всяка в собствената си посока, точно като него, Рамси, Марша, Лейкин и Пени. Но всички те бяха само сенки. Светлината на прожекторите минаваше през тях. Изглеждаха като замръзнали. Всъщност се променяше самият пейзаж, най-после разбра Гордън, пречупен от собствените си закони. Самото време и пространство бяха играчите, огромни земи, поглъщащи фигурите, една-единствена тъкан на бъдеще и минало. Нямаше поток от години. Търпеливите причинно-следствени вериги се движеха едновременно и назад, и напред. Пейзажът на времето се вълнуваше, размътваше и нагъваше, като огромен звяр в тъмното море.

Президентът беше завършил. Гордън се изправи. Той се приближи до поставената върху дървени крачета катедра.

— Наградата „Енрико Ферми“ за…

Не можеше да прочете написаното. Лицата висяха пред него. Очи. Блестящи светлини…

Той започна да говори.

Виждаше тълпата и си мислеше за вълните, които минават през тях и се разбиват в бяла, всепоглъщаща пяна. Малките фигурки неясно усещаха въртопите на вълните като парадокс, като загадка, чуваха тиктакането на времето, без да знаят какво усещат и се вкопчваха в линейните си илюзии за минало и бъдеще, за напредване, за своето някогашно раждане и зейнала предстояща смърт. Думите заседнаха в гърлото му. Той продължи. И си помисли за Маркъм, за майка си, за всички онези безбройни хора, които никога не губеха надеждите си и за странните им човешки сетива, за загубената им илюзия, че независимо как се движат през тях дните, винаги остава импулсът на предстоящото, чувството, че дори сега все още има време.