Пейзажите на времето

Министърът завърши предварително подготвената си реч и даде думата на президента под солиден рунд ръкопляскания. Скрантън извика Рамси и Хъсинджър. Двамата мъже несръчно излязоха напред, като се пречкаха един на друг. Президентът им подаде двете грамоти сред взрив от аплодисменти. Рамси погледна своята и после я размени с тази на Хъсинджър, което предизвика смях сред публиката. Последва любезно потупване с ръце, докато се връщаха на местата си. Министърът излезе напред, прехвърляйки листовете си и подаде някои от тях на президента. Следващата награда беше за някакви постижения в генетиката, за които Гордън никога не бе чувал. Получи я едра немкиня, която нареди пред себе си на катедрата няколко страници и се обърна към публиката, очевидно подготвила се за пространен разказ за работата си. Скрантън хвърли кос поглед към министъра и после се върна на мястото си. Беше присъствал на такива неща и преди.

Гордън се опита да се съсредоточи върху думите на жената, но загуби интерес, когато тя започна да отдава заслуженото на други учени в нейната област, които за съжаление нямали честта да присъстват днес в такава величествена обстановка.

Гордън се замисли над въпроса какво да каже. Никога повече нямаше да види президента, никога нямаше да се срещне с толкова влиятелна личност като министъра. Навярно, ако се опиташе да обясни донякъде какво означаваше всичко това… Очите му блуждаеха из публиката.

Внезапно изпита усещане, че времето е тук, не като връзка между събития, а като „нещо“. Какво типично човешко успокоение бе да възприема времето като неизменно, като бреме, от което не можеш да избягаш. Като вярваше в това, човек можеше да се откаже да плува срещу течението от секунди и просто да се носи, да престане да се блъска в плоското лице на времето като насекомо в цвят от светлина. Само ако…

Той погледна към Рамси, който четеше грамотата си, забравил за бръщолевенията на генетичката и си спомни за пенещите се вълни в Ла Хола, прииждащи чак от Азия, за да се разбият в голата нова земя. Без да знае защо, Гордън поклати глава и хвана ръката на Марша. Топъл натиск.

Той си помисли за имената пред него, в онова отклонено бъдеще, за това кой се беше опитвал да прати сигнали в отдалечаващия се мрак на историята и да я напише наново. Трябваше смелост, за да пращаш надежди-светулки през тъмните, фосфоресциращи простори на безкрайното всепоглъщащо кадифе. И на тях щеше да им трябва смелост; бедствието, за което говореха, можеше да обхване света.

Отделни любезни ръкопляскания. Президентът даде на яката жена нейната грамота — чекът щеше да дойде по-късно, Гордън знаеше — и тя седна на мястото си. После Скрантън погледна през бифокалните си очила и с ръбестите си пенсилвански гласни започна да чете грамотата на Гордън Бърнстейн.

— … за изследвания в областта на ядрения магнитен резонанс, довели до сензационно нов ефект…

Гордън си помисли, че Айнщайн е спечелил Нобелова награда за фотоелектрическия ефект, смятан за достатъчно безопасен до 1921 г., а не заради все още оспорваната теория на относителността. Присъединяваше се към добра компания.

— … който, в поредица от експерименти през 1963 и 1964 г., доказа, че може да се обясни единствено със съществуването на нов вид частица. Тази странна частица, тах… тах…

Президентът се запъна с произнасянето на думата. Сред публиката се разнесе любезен смях. Нещо бодна паметта на Гордън и той огледа тъмните лица. Онзи смях. Някой, когото познаваше?

— … тахионът е в състояние да се движи по-бързо от светлината. Този факт означава…

Стегнатият кок, вдигнатата, почти енергична брадичка. На третия ред седеше майка му. Носеше тъмно палто и беше дошла да присъства на този ден, да види сина си на ярката сцена на историята.

— … че самите частици могат да се движат назад във времето. Последствията от това са от фундаментална важност за много области от съвременната наука, от космологията до…

Свил юмруци, Гордън наполовина се изправи. Гордата енергичност, която излъчваше тя, обърнатата към потока от думи глава…

— … структурата на субядрените частици. Това наистина е огромен…

Но в хаотичния бяг на месеците, последвали ноември 1963 г., тя бе починала в „Белвю“ без той повече да я види.

— … мащаб, който има отгласи в усилващата се връзка…

Жената на третия ред навярно беше застаряваща секретарка, дошла да види президента. И все пак нещо в будния й поглед… Стаята се залюля, светлината се замъгли.

— … между микроскопичното и макроскопичното, тема…