Пентаграм

Совалката се втурна в атмосферата, обаче мигновено беше подхваната от неизвестни, но свръхмощни алфа-бета-делта силови полета и водена от тяхната твърда ръка, се приземи на огромен космодрум. Гръко-французинът надникна през открехнатия люк и с подозрение огледа пейзажа. Към тях със ситен тръс се носеха посрещачи. Начело на групата препускаше беловлас хуманоид с грамадна глава и хилаво, ама спортно тяло, разкриващо десетки поколения с идеална интелектуална наследственост.

Малко по-назад и вдясно прииждаше внушителен гражданин с брада еспаньолка. Неговото гордо и целеустремено лице, обрулено от суровите ветрове на науката, декларираше академична непреклонност и абсолютна неотклоняемост по разните му там житейски пътечки. С твърда стъпка до него крачеше очарователна фея. Пъргавият взор на мосюто оцени несъмнените ù телесни данни, като не пропусна да отбележи пламенните погледи, които феята хвърляше към академичния субект. Устремен в своята целеустременост, последният не забелязваше нищо. Отляво пък подтичваше неизбежният младеж с одухотворено, но нещастно лице и небесносини очи, вперени с неподправения кретенизъм на безнадеждно влюбен в красивата си спътница.

– Ндааа – въздъхна непрекият ахеец. – Нищо ново под звездите!

Групата се доближи на достатъчно разстояние и предводителят изкомандва спиране. В огромните му като стартови площадки очи светеха бездънна мъдрост и неземна доброта в съотношение 2:3. Той миролюбиво направи няколко крачки напред и протегна ръце в многократно трениран страстен порив:

– О, любезни сапиенси, сърцето ми прелива от безбрежните си брегове при мисълта за близкия ни контакт и за неговите перспективи. Добре дошли на планетата Казаниада7! Тя цялата е превърната в очакване на великия информационен обмен между нашите братски разуми, достигнали такива върхове на познанието, които са върхови дори и за такава върхова цивилизация като нашата (и естествено вашата)! Идвате тъкмо навреме – с радостно угрижен тон допълни той, – защото това тримесечие съвсем провалихме плана си за контакти с тъй наречените братски разуми. И така, заповядайте на една изпълнена с искрена братска взаимопомощ разходка по нашата свидна цивилизация…

Мосю Аристид поведе притихналата коксан към светлия хоризонт, където направо от земята се издигаха неземните постройки на искрящ като фаянсови плочки град.

– Добре дошли в залата за контакти, братя – изрече мъдрочелият старец и въведе гостите през една огромна врата. Непозната сила подхвана мосюто и коксан, за да ги настани в две неудобни кресла, отвсякъде оградени с пултове и екрани.

– Предлагам да започнем – кимна казаниадецът. – Тази зала е директно свързана с централния информаториум на планетата. Всяка ваша дума ще бъде запечатана в кристаломатрица за вечни времена и за бъдните поколения.

Аристид се огледа. В залата и от лицата на братята по разум лъхаше спартанският аскетизъм на погребално бюро.

– Достопочтений, прощавай, че не ти знам името – започна елино-галът, – на борда на нашия празнолет се намира единственият и уникален във Вселената мъдрец, носител на всички и всякакви знания, сведения, мнения и препоръки за каквото и да било. Той е свърталище на абсолютната информация, утеха за всички търсачи на истината. Ако не възразяваш, ще го повикам тук. Само той може да ви се отблагодари достойно за безподобното гостоприемство.

– Действай, пришълецо! – мъдрецът величествено посочи един от пултовете. – Ето това копче тук.

Мосюто натисна въпросното копче и нахлузи върху главата си услужливо подадения шлем за телепатична връзка. Гледката около него изчезна. Появи се познатата командна кабина на „Буриданово магаре“. На преден план стоеше Халофер с отчаяние върху лицето и кълчища в ушите. „Прочиствал си е информационните писти – констатира Аристид. – Ама защо е толкова тъжен?“

Да, Халофер наистина страдаше. Топлото му другарско сърце не можеше да понесе отсъствието на прекрасната двойка и сега бавно, но сигурно се пържеше върху огъня на мъката. Изведнъж в главата му, някъде в пространството между лявото полукълбо и продълговатия мозък, прозвуча глас. Гласът на неотразимия мосю Аристид:

– Халоферчо, приятелю, чуваш ли ме?

– Капитане, умиращите те приветстват!

– Виж какво, момчето ми, друг път ще умираш, сега ми трябваш жив. В добро състояние ли е нашият цвеклолик приятел?

– Йес, сър!

– Така. Тогава кацай по нашия пеленг, чакаме те.

– Идвам, мосю! А вие пазете нашата гургулица Ахак…

Обаче гръко-галът вече се беше изключил.

„Гургулица нашата пазете…“ – въздъхна наум Халофер и отиде да стяга „Магарето“ за кацане.

Долу контактът вилнееше.