Пентаграм

На това място благородният мосю прекъсна поучителното си слово по независещи от него обстоятелства. Една от стените на каютата, раздирана от комплекси и вътрешни противоречия, напусна вертикалния си стоеж и с грациозна неумолимост понечи да похлупи двамата събеседници. Непрекият потомък на галите беше философ по натура и природа, поради което ненавиждаше всякакви излишно бързи телодвижения. Така че в създалата се неприятна ситуация единственото, което си позволи да направи, бе да се натъпче в креслото със сила, неизключваща известно достойнство, и да остави съдбата си в ръцете на провидението и високата облегалка на стола. И не сбърка. Край него (подобно на чиния, изстреляна от ръката на ревнива съпруга) профуча един ремонтен вундеркибер, подпря с рамо стената и раболепно застина в ъгъла.

– Коксан, Аристид, о! – възкликна Халофер, който все още пребиваваше в междупистово състояние.

Вундеркиберът протегна ръка и бръкна в ухото на неадекватно усмихнатия старшина-школник. В очите на последния се появи някаква осмисленост, ръцете му прекратиха хаотичните си движения, изпънаха се по шевовете и с възгласа:

– Кеп, разрешете да пристъпя към обязаности, задължения, необходимости, наложителности! – старшината се втурна към фок-мачтата на главния реактор.

Трогнат от тези драматични събития, мосюто извлече изпод стола своята чаша, предвидливо укрита там по време на инцидента, и отвори уста с намерение да каже няколко хвалебствени слова за нашите младши кибернетични братя, които ни спасяват. Но го спря погледът на вундеркибера: беше някак прекалено нагъл, намекващ, подсказващ и настоятелен. Страшна догадка парна мозъка на полуфранцузина. „И ти ли, Бруте!“ – изстена той, пък протегна на нахалника банкнота от един долар. Роботът светкавично я грабна и излетя през люка.

В обективите му светеше безкористна любов към паричните знаци.

*  *  *

На другата сутрин празнолетът вече пореше Вселената. В каюткомпанията се бяха събрали всички търсачи на разум. Дори цвеклоидът, изкушен от безинформационната тишина, щедро открехваше ляво око и дясно ухо. Върху носовия екран, проснат върху цялата предна стена, се ширеше безбрежният междузвезден океан – крайно безконечен, приятелски враждебен, обилно перфориран с черни и бели дупки и, естествено, претъпкан с разумни и недотам разумни форми на живот от всякакви породи и разцветки, страдащи от непреодолим хроничен глад към контакти и братски събеседвания.

Мосю Аристид усети, че сега е моментът да се кажат няколко думи за предстоящите велики събития. Той се надигна и елегантно закръглената му фигура (продукт на скъпи вина и луксозни цигари) се открои върху фона на звездната безбрежност.

– Скъпи нехуманоидки и хуманоиди! – начена гръко-французинът. – Настана великият час, когато ние, представители на разумните раси от познатата Вселена, водени от могъщите и благородни нагони на познанието, се впускаме в търсене на роднини по разум! Напред към нови роднински връзки! Нека всички наши контакти преминават в дух на взаимно разбирателство и роднинска взаимопомощ, защото не е възможно да си взаимопомагаме, ако не се разбираме взаимообразно, тъй като за да помогнеш на някого, респективно той да ти помогне, е крайно нужно да знаеш как да се разбереш с този, на който мислиш да помагаш, и съответно той да се разбере с тебе…

Последните метри от споменатата лента в главата на Аристид изтекоха пред вътрешния взор на благородния елино-гал. Верен на своята длъжност на Бордови космосъзерцател, мосюто се бе изтегнал пред носовия стеноекран и интелигентно бе проснал крака срещу безкрайността. Хоризонталната проекция на подметките му падаше върху Крабовидната мъглявина. Погледът му, макар и замъглен след доброто хапване, беше вперен в светлото бъдеще. Мисълта му нанизваше като лазерна връв грандиозен гердан от светлинни години, парсеци, галактики, мъглявини и друга космична бижутерия. Неусетно Фундаменталният консултант по всички въпроси, Специалистът по контактите и щепселите и Бордови мислител заспа.

Драматично приключение

В което нашите герои биват нападнати с цел обир от зле цивилизовани, но добре организирани сапиенси, като се спасяват само благодарение на масов подвиг и индивидуална саможертва

Обладан от мъдра философска дрямка, мосю Аристид беше затруднен да следи околното пространство. Поради тази естествена и обяснима причина той не видя как до „Буриданово магаре“ се паркира чужд звездолет, виртуозно маскиран като летяща чиния. Това беше безотказна маскировка, защото всички сапиенси четяха списание „Космос“ и знаеха, че летящи чинии няма и не може да има. Пък и да има, те са само продукт на нездрави сензации или метеорологични явления. Така че и най-безочливото показване на подобен сервизен предмет предизвикваше само скептични усмивки и забележки от рода на: „Абе, знаем ги ние тия…“.