Пентаграм

Въпрос:Добре, но има ли какво да вземат от това Буриме съвременните ни фантасти – от неговия текст, от социума, когато то е създавано, въобще от целия този експеримент?

Отговор: Мисля, че да, и то не е единствено докосването до онова, над което сме се смеели и подигравали тогава. Смятам, че в „Полетът на „Буриданово магаре“ (така бяхме озаглавили нашия опус) още живеят универсални сатирични и лирични попадения, които са над времето. За моите части ми е трудно да преценя, обаче цялостните истории на Карапанчев според мен са истински фантастични разкази с оригинални социални идеи и с плътна по своему атмосфера.

Въпрос:Накрая – господин Славов, знаем, че оцеляването на днешния отечествен фантаст е свързано с много болки и тъги. Да ви попитам: вие лично как успявате да се преборите с тях?

Отговор: По метода „Луд умора няма“. Например – на фона на пълното равнодушие към нашего брата от страна на масовото общество – наскоро в Бургас основахме национално Дружество на българските фантасти, наречено „Тера Фантазия“. И си подадохме един на друг ръка. Или както би казало самото Буриме: „Ако се взаиморазбираме взаимообразно, защо да не се подкрепяме взаимоуважително?“.

Полетът на „Буриданово магаре“ (Глави от роман-буриме)

Бар „Формоза“

Трансгалактическият празнолет „Буриданово магаре“ се носеше по обсипаните с космически прах друмове на Галактиката. Неговият духовен глава мосю Аристид, изпълняващ по съвместителство длъжността Генерален космосъзерцател, се бе отпуснал пред централния екран и пребиваваше в блажена дрямка. Пред неговия душевен взор се нижеше издрасканата лента на спомените от близкото и недотам близкото минало. С потресаваща детайлност в кадъра на паметта му възникнаха плесенясалите стени на бар „Формоза“, където той и старшина-школникът от Bоенно-търговския флот Халофер давеха скуката си в долнокачествено уиски. Аристид четеше любимия си вид проза – менюто! Синтетичният мозък на Халофер, безнадеждно остарял модел, негоден за инсталиране на И. И., непрекъснато бъркаше пистите на мисълта си, така че на моменти репликите му придобиваха неподозирани и неподозреваeми обрати.

Мосю Аристид се помъчи да изчопли от спомена някой от номерата на стандартната полузабавна програма в бара. И тутакси в киносалона на подсъзнанието му изскочи метр Жану – барманът с най-мегалитен нос в цялата Галактика. Той отваря уста да обяви поредния номер, но не успява. Номерът е започнал без него, и то откъм противоположната посока – вратата.

Да, вратата се отвори, даже (ако не го лъжеше паметта) през пантите. Това, което влезе, имаше твърде много краища и нито едно начало. Съществото закриволичи между масите, устремено към бара, където мегалитът на Жану набъбваше в застрашителна удивителна. Пъшкащото явление се закова пред масата на мосю Аристид и изломоти:

– Извинете, ако аз… нещо… – след което се разпадна на две части.

Първоначално мосю Аристид реши, че това се дължи на крайната степен на смущение, но след като се вгледа по-внимателно, разбра грешката си. Неопределеното явление бе изпуснало от себе си един напълно определен хуманоид с червена като цвекло физиономия, който мигновено се свлече на пода и с изражение на пълна некомуникабелност продължи да доглежда отдавна започнат сън.

Другата част на явлението, останала след неговото отделяне, се оказа очарователен небесносин септопод, по-точно септоподка, несъмнената грация и темпераментните оранжеви очи на която издаваха твърдо принадлежността ù към изящния пол. Тя се засуети около лежащия. Мосю Аристид понечи да се върне към менюто, ала това явно не му беше писано. Халофер в пристъп на гражданска съвест скочи и с помощта на септоподната дама вдигна хуманоида, за да го монтира на срещуположния стол.

„Сега поне има шансове да стане интересно“ – оптимистично предположи гръко-французинът и с поглед на познавач огледа дамата, която никак не беше зле. Мосю Аристид ненапразно носеше в себе си 50% френска кръв. Той разбираше от жени, ценеше параметрите им и познаваше правилата за контактуване с тях.

– Многозвездна коксан – изящно произнесе той универсалната формула за обръщение към разумно същество от женски пол, – как бихте позволили да ви наричам?

По лицето на коксан пробягаха чаровни зелени петна и тя неудържимо заприлича на кисела краставичка – от онези, които мосюто бе свикнал да възприема предимно със сливова.

– Името ми е Ахак Хък – изчурулика тя с нежен молюскоиден акцент. – Жителка съм на бившата планета Фък.

– Бившата? – с нефалшифициран интерес запита потомъкът.