Пентаграм

Хайде сега – както казват някои от нашите „печени“, „супер“ и „топ“ журналисти – да върнем лентата назад.

През един действително хубав ден неколцина млади-зелени автори се качихме на самолета за Бургас. Било е в разгара на соцепохата през тъй далееечната 1970 година; ние членувахме в клуба-семинар „Златното перо“ (създаден към списанието легенда „Космос“) и за сметка на редакцията отивахме да погостуваме на друга сродна формация, пуснала отскоро коренчета в Черноморието ни.

Става дума за южната „Тера Фантазия“, която според нейния основател се явява първият у нас истински, феновски, стопроцентов клуб на въображението.

След двустранното литературно четене, прозвучало в младежкия дом, вече бе паднала нощта. И ние поехме из нея, придружавани от големи обеми мек, миролюбив мрак и пъстрооко намигащ неон. Нейде по пътя към хотела се заговорихме с Атанас – отеца основател на клуба, харесахме се някак интуитивно и той ме покани у тях да продължим приказката си. Помня, че събеседвахме дълго-разпалено на неговия таван (на централния булевард „Първи май“), украсен с взводове книги и разни папки с изрезки от родния или съветския печат.

После домакинът ме нагласи да пренощувам там; преди обаче да допра възглавницата, аз намерих сред папките един нов за мен разказ от любимия ми Шекли, изгълтах го и заспах с усещането за вълшебство. Вълшебство не само в прозата на маестрото, но и в моя разлистващ се живот, който ми поднасяше такива интересни запознанства…

Много и всякакви на вкус и цвят води изтекоха оттогава. Атанас П. Славов от Бургас наистина порасна до емблематично име в нашата – че и в европейската! – фантастика, ала взаимното ни духовно привличане все така не е угаснало. Доказателство за това е интервюто по-долу, което започнахме на тавана му в „Лозенец“ (ех, тоя човек пак е като във висока кула – съдба!) и довършихме в малкия китайски ресторант с панда на визитката си. Начевайки с т.нар. пролетни рулца, мога да изредя какво си поръчахме, но забелязвате ли, че се въздържам да правя сравнения между тогавашната и днешната социална картина?

Александър Карапанчев: Да тръгнем от въпроса кога и как всъщност фантастиката те хвана в своята разкошна мрежа?

Атанас П. Славов: Първият отговор ме хвърля в баналното – откак се помня. Имам смътна представа за детски книги, четени по-рано, обаче светлината на другата възможност засия истински пред очите ми с двата романа „Мъглявината Андромеда“ и „Трудно е да бъдеш бог“. Прочетох ги в оригинал, като учех руския от движение, без да запаметя дори и едно граматично правило: беше само текст, от който не можех да се откъсна. Така и не усвоих руската граматика, защото щом стигнах до прогимназиалното ù изучаване, никой даскал не съумяваше да открие пълното ми граматическо невежество зад съвършеното владеене на езика до най-идиоматичното му ниво. (Тъкмо този език ми даде достъп до голяма част от световната фантастична литература, каквото и да си говорят сегашните русофоби.)

Може би това е като при пиленцето, което взема за „мама“ първото живо същество, мярнало се пред погледа му, ала за мене фантастиката стана главното в живота. Овладял съм професионално поне пет занаята и при някои от тях постигнах сериозни успехи, обаче винаги съм вършил всичко в името на ФАНТАСТИКАТА.

Александър: На едно място Стефан Цвайг пише (нека да цитирам), че само там, където бива много насърчавано, изкуството дава много, и посочва за пример музикална Виена. Е, добре, в България фантастичният жанр страда ли от липса на обществено насърчение и какво може да се предприеме в тази област?

Атанас: Разбира се, Стефан Цвайг си е прав, но у нас определено не е Виена. Нашите фантасти не просто не са стимулирани, те направо са стопирани! В момента според мои критерии имаме дузина първокласни писатели на фантастика, които са на световно равнище. Обаче масовият български читател, верен на своя „вътрешно-имиграционен синдром“, предпочита да се пробва с коя да е преводна книжка, отколкото да отвори нашенски автор на въображението. Защото поредната книга с етикета „Бестселър“ му дарява временната илюзия, че не е в „тая страна“, че участва в международни игри, че е – виждате ли – „световен човек“… Тъй че истинско фантастично събитие е развиващият се талант на тези наши писатели фантасти. Тяхната поява и напредък не са благодарение на…, за каквото споменава Цвайг, ами „Въпреки! Въпреки! Въпреки!“.

Александър: От какво се подхранва твоята изострена чувствителност към фантастиката, която моделира по най-различни начини бъдещето на човечеството?

Атанас: Ние живеем в свят, където почти всички тенденции – продължени механично! – пораждат представата за катастрофа. Обединени заедно, те създават и непреодолимото усещане за бъдеще, което носи у себе си някакъв постоянен разпад (нещо като перманентната революция на председателя Мао). Да пишеш днес антиутопия е въпрос на трудолюбие, а не на богата творческа фантазия.