Пентаграм

Но онази сдържана радост, с която Дилетиле винаги влизаше в класа, беше изчезнала. Нямаше я жизнеността на човек, който искрено и твърдо изучава и се задълбочава в това, в което вярва. Нямаше го удоволствието, наслаждението от живота, в който той е заел своето място. Някога гъстата яркосиня коса беше оредяла и почерняла. Нямаше я младостта. Много, много беше остарял Едносъщният. Повече, отколкото състаряват петнадесет години. Но това не бяха просто петнадесет години. Това беше един Прелом и един нов живот, който далеч няма качествата на предишния. Полудивият Ампай трудно може да се сравни с Нангар. Съмнителен съюз с бившата колония Кондаф. Съмнителни надежди за реставрация на отминалото. И съзнанието, че дори и да се върне властта, младостта ще си остане там, в допреломните години.

– Все пак държанието ви не е подходящо за правоверен, Саанох – наруши мълчанието Дилетиле. – Вие си давате сметка къде се намирате и какво може да очаквате от нас. И в същото време стоите и ме разглеждате така, като че ли сме си сменили местата.

– О, не, Първоединни – непринудено се усмихна Баюн. – Просто в момента не мислех за това. Все пак когато човек се срещне със стария си учител, ще му се да разбере какво се е променило в него.

Дилетиле отвори кутията на бюрото. Извади дълъг оранжев камул. Запали го, пъхна го в ноздрата си и с леко присвити очи погледна Баюн.

– Значи наистина си ти, Глордах. Не бях сигурен, все пак годините променят. Знам, чувал съм за теб и за твоите успехи. Концентърът залагаше на теб – ти знаеш доста за работата на Фелдстратегиума. Очаквах да ми съобщят, че са те доставили в Кондаф. А ти се оказваш тук, при това с много правдоподобна легенда. Ако не беше проверочното изпитание…

Баюн мълчеше. Предписанието считаше за необходимо и единствено възможно мълчанието. Всякаква самодейност беше безсмислена. Той мълчеше, но лицето, ръцете, позата му се променяха непрекъснато. Командвани от Предписанието, те светкавично реагираха на всяка дума на Дилетиле. Логиката на тези промени беше сложна и не съвсем ясна. Дилетиле говореше плавно и убедително. Разкриваше пред Баюн реалната картина на неговото положение. Но тонът му ставаше все по-добър, бащински, странно свързан с това, което Дилетиле виждаше в реакциите, мимиките, очите на бившия си възпитаник. Изведнъж той замлъкна. Зад прозрачната стена на погледа му напираше силно колебание. То се задържа няколко мига и изведнъж избликна в ненадейно продрезгавелия глас на стареца.

– Или може би… ти не лъжеш, Баюн-чи? Наистина не си забравил уроците на учителя си?

В тона на Дилетиле се долавяше изумление от самия себе си. Беше се поддал на подтисканата с години необходимост да вярва на нещо, на някого в този свят, където, без дух да остане, всеки е излъгал всекиго поне веднъж и не може да спре да лъже, защото трябва да крепи старите си лъжи.

– Не лъжа, учителю – изрече Баюн.

Именно изрече. Тембърът, колебливостта, страданието и паузите в гласа му имаха стойност на съвършена скулптурна композиция, създадена вътре в мига, предназначена само за едно – да бъде това, което иска да чуе Първоединният Дилетиле. И той го чу.

– Седни, момчето ми.

За пръв път в думите му нямаше напрежение. Така започна най-сложният разговор, който някога бе водил Баюн. Той разказа всичко – от момента, в който една кола препречи пътя му в „Горското уединение“, до обявлението на манастирската стена, което даваше някаква надежда за обратно връщане. Разказа за Комран и неговите маски, за аварията на самолета (тук се отклони малко от истината и обясни, че ги е нападнал нангарски изтребител), за айсберга в Силоншерското течение и мъртвия фил в покрайнините на града.

– Навярно трудно ще завоювам доверието ви, Едносъщни учителю, особено ако ви кажа, че никога не съм искал да работя нито за Огнището, нито за Кондаф. Аз искам просто да живея като всеки друг човек, учителю… – трескаво, на пресекулки говореше Баюн.

– Успокой се, момчето ми – меко го прекъсна Дилетиле. – Успокой се. Ето, пийни малко вода. Имам чудесни деарски камули, пушиш ли?

Баюн виновно се усмихна.

– Нищо – каза Дилетиле. – Добре, че не пушиш. Опазил си се. Аз не можах.

Той запали камула. Стана. Отвори прозореца.

– Баюн-чи, от началото на нашия разговор си мисля за това как да постъпя с теб. Почти съм убеден, че не си емисар на Фелдстратегиума…

Баюн сложи ръка на челото си.

– Учителю, кълна се…

– Недей – спря го Дилетиле. – И така ти вярвам. Знаеш святото предназначение на клетвата, нали? Не я хаби за дребни неща.

– Нима вашето доверие е дребно нещо, учителю?

Дилетиле го изгледа явно поласкан.

– Всички сме бледи пред същността, Баюн-чи.

– Всички и всеки – ритуално отговори Баюн.

Първоединният приседна на бюрото.

– Баюн, разбирам твоето желание да се върнеш в Нангар. Знаеш как се отнасям към сегашната лигаво-еретична власт там. Но няма да те уговарям да промениш намерението си. Разбирам те, там си имаш свое място, свой живот, които сега ще ти липсват навсякъде другаде. Но ти си умно момче, знаеш колко компромиси има в живота. Ще трябва да приемеш един компромис.