Пентаграм

Той замълча. Баюн също мълчеше. Предписанието придаде на позата му очаквателен вид.

– Ти все пак няма да можеш да прекъснеш контактите с Огнището, момчето ми – каза Дилетиле. – Но функцията ти ще бъде безопасна и съвсем изгодна. Ти ще бъдеш над всички, в това число и над Комран. Един или два пъти в годината ще получаваш от мен инструкции, които ще предаваш на Комран или ако си в друга държава, на местния водач. Ще искаш от тях сметка за всичките им действия.

– Но, учителю – недоумяващо каза Баюн, – Кондаф може да не се съгласи с вашето решение…

Дилетиле се разсмя. Смя се дълго, до пресипване. Беше принуден да пие вода, за да се успокои.

– Кондаф ще се съгласи, Баюн-чи! Какво му остава? Кондаф е едно силно тяло със здрава глава, но в тази глава няма мозък. Там има очи, уши, ръце, но няма кой да преценява фактите, действията, последствията. Те се преценяват тук. Ние сме мозъкът на Кондаф, момчето ми. Когато онзи лигльо, Презитегът, стана удобен на едрите търговци, които ограничавахме, и на инженерчетата, които недооценихме, той направи прословутия Прелом. Няма съмнение, беше намерил добър момент. Ние, задълбочени в разпространяването на Същността извън Нангар, не обръщахме достатъчно внимание на вътрешните събития. Но това имаше и друга страна, Баюн-чи. Кондафарите не забравиха нашите уроци. Ние, Певците на Единната същност, ги научихме на държавна култура! Научихме как да дресират племената си, изградихме стройната система на Концентъра, създадохме им обществен организъм. Всичките им офицери са наши възпитаници. Така че ние, Едносъщните, воюваме с Нангар, Баюн-чи. Повече няма да рискуваме, достатъчно Единни загинаха при Прелома. Старият Тих певец Дилетиле няма защо да съгласува действията си с Кондаф или с Огнището. Обратно, те ще правят това! И чуй какво ще ти кажа, Баюн-чи! От днес ти си специален резидент на Храма, на вярата и преди всичко на стария си учител!

Баюн беше във властта на раздвоението. Истинският – новият! – Баюн с иронично отчуждение наблюдаваше вдъхновения старец с разширени блестящи очи, в които се отразява другият Баюн, олюляващ се от безупречно вълнение, който притиска ръце до гърдите си, с труд разлепя бледите си устни и говори с пресипнал глас.

– Не мога да приема такова доверие, учителю. Вие толкова отдавна…

– Знам, знам какво ще кажеш, момчето ми – почти извика Дилетиле. – Толкова години, променил си се и така нататък. Най-добрите си агенти, най-сигурните познавам само през последните няколко години, а колко от тях съм възпитавал в детството им?! Не се терзай, Баюн-чи, момчето ми, ти си по-готов, отколкото предполагаш! Ела, седни до мен, ще те запозная с основните шифри. Те не са много.

 * * *

Едносъщният Баюн слизаше по необикновено стръмната улица, към оживения малък площад, който изглежда представляваше център на града

Въздухът беше чист и изключително приятен. Ниско над хоризонта слънцето излъчваше мека топлина. Сенките се удължаваха. Пред Баюн върху паважа се плъзгаше, разтягаше и сливаше неговият силует.

Беше започнал да привиква към тези неочаквани преобръщания и завои, които придоби животът му. Новото неизменно щеше да бъде с него. Рано или късно страхът трябваше да отстъпи място на любопитството. И това започна да става. Баюн чувстваше, че всичко, което се е случвало и ще се случва с него, му е интересно…

Площадът беше кръгъл. Старомодни къщи образуваха един от полукръговете му. Другият, гладък и непристъпен, беше част от стената, обграждаща манастир-лагера. В средата имаше висок портал, почти без никакви украшения, освен неизменния девиз за бледостта на всички пред Същността. Едната врата беше открехната. Баюн почувства непреодолимо желание да надникне вътре. И това му беше позволено. Значката, която получи на излизане от Дилетиле, щеше да отвори пред него всяка врата. На нея беше написано „Певец на Единната същност“. На Ампай това значеше много.

Без да откъсва поглед от значката, часовият извърши безсмислените еволюции за отдаване на чест. Дворът радваше окото с идеално измитите си глинени плочи. Беше почти празно. Няколко двойки преподаватели тихо разговаряха. Голяма група манастир-школници се изсипаха от някаква странична врата и се строиха в хорово каре. Със стремителни крачки един от Певците изнесе напред охраненото си тяло. Застина като статуя пред карето.

– Всички сме бледи пред Същността!

– Всички и всеки! – изрева карето. Баюн едва не запуши уши.

– Кой съм аз, Единни?

– Тихпеецнаединтасъщност! – сдъвкано отговориха школниците.

– Какво искам от вас?

– Самовглъбяванеиприобщаване!

– С какво ще започнем?

– С вечна молитвена клетва!

– Положи тон за вярност! – заповяда преподавателят.

От първата редица с три бързи крачки изскочи запевачът. Слънцето блесна върху зъбите му:

„Първоединственост е твоето име,
ти Същност Единствена, към смърт води ни…“