Пентаграм

– Но разбира се, Баюн-чи! Когато кажат „Рел Ваус“, почти всеки ще възкликне с възхищение: „Ами да, „Огнени пилоти“, „Буранският мост“ и т.н. За мен това е забрава, Баюн. Забрава! Но за какво говорех? А, да! На всеки от моите приятели му е било също толкова трудно, дори още повече. Да запазиш себе си… И това, че сме станали такива, изглежда толкова естествено, че на никой не му идва наум този естествен въпрос: откъде сме се взели? Сигурно има сила, която ни е създала такива…

– За съдбата ли говориш? – с недоумение попита Баюн.

– Не, разбира се. Съдбата, глупости! Великата разумна съдба, която се разпорежда в малкия ти живот… Няма такава съдба! Нима една разумна сила би допуснала толкова нелепости, толкова гадости в нас и извън нас? Не, Баюн, говоря за историята…

– Това не значи ли, че я надаряваш с разум?

– Баюн, ако излезеш през прозореца, трябва ли ръката на съдбата да те дръпне надолу, или е достатъчен законът за притеглянето, за да се пребиеш? И тези закони се различават от физическите само по две неща – първо, че се отнасят до човешките общества, и второ, че никой не ги изследва. Никой! Да речем, по времето на Едносъщните това би било невъзможно. Преди пет години аз можех да се успокоявам, че още не е дошло времето за това. Но все по-ясно виждам, че е дошло. Дошло е, Баюн, и отминава неизменно! Знам какво ще ме попиташ – защо не ги изследвам аз. Изследвам ги, Баюн, и тези, за които ти споменах, също се мъчат над тях. Но ние сме писатели, журналисти, музиканти… А трябват учени. И съвсем нова наука. Ние правим това, което е по силите ни, понякога и извън тях. Издаваме книгите си със собствени средства, наемаме на свои разноски театри и актьорски трупи, изложбени салони… И все повече разбираме, че не стига. Има неща, които се крият от нашия поглед, изплъзват се от мрежата на литературното слово.

Шум прекъсна думите му. Филмът беше свършил, пътниците запълниха фоайето, във въздуха се понесе камулов дим. Баюн покани писателя в каютата си, Ваус не възрази. Вратата отряза шумовете – изолацията беше прилична. Рел Ваус огледа каютата и погледът му спря върху захвърления на леглото дир.

– Ти свириш на дир? Все повече ме изумяваш, стратег! Няма да мръдна оттук, докато не ми изсвириш нещо. Знаеш ли някоя пиеса на Лантар?

Баюн се смути:

– Всъщност аз почти нищо не знам, Рел… Мога, разбираш ли, да свиря само собствени измислици…

– О! – Ваус решително се тръшна на единствения стол. – Аз слушам! Никакви увъртания, млади приятелю! Дори Фирнал не смее да ми противоречи и сяда зад клавишите веднага, щом поискам!

Баюн си представи как великият Фирнал седи мирно зад клавикорда си, и неволно се усмихна. Взе дира. Струните, покорно пружиниращи под пръстите, сами подсказаха първия акорд, след него – втория, и потече бавна, напрегната мелодия…

Вкаменените птици не пеят,
не познават лудешките пориви
и тъгата на вечните пътища.

Вкаменените птици не знаят

за тревите, надничащи в слънцето,
и тревожния вкус на дъгата.

Вкаменените птици не могат

да усещат живия вятър
в живия клин на телата си.

Вкаменените птици не искат

да живеят в сънувани полети,
вечно някъде да се завръщат…

А вкаменените хора?…

След завършването на песента Ваус седя няколко минути неподвижно, после стана, решително погледна Баюн в очите и стисна рамото му.

– Стой тук, аз сега ще се върна – и с бързи крачки напусна каютата.

В главата още отшумяваше угасналата мелодия.

Сякаш още лежеше върху рамото силната широка длан на писателя – това усещане го зареждаше със спокойствие. Не, не беше станал по-ясен светът, но по-истински? Да! Някакво разсеяно състояние го бе обхванало, мислите заедно с погледа се плъзгаха по предметите и всеки взрив от спомени… като този издължен, изящен като женска ръка облак зад илюминатора…

Наор, моят светъл облак в нощта, в онази нощ на объркания ми задъхан разказ за пустинята, за Демона и неговото Предписание, за страданието, за подсъзнанието, Наор, която на всичко отговори с един въпрос: „Какво мога да направя за теб, Юни?“, и аз не можах да ù отговоря с думите на ежедневието, защото би звучало като жажда за притежание…

Почти слепешком Баюн напипа позициите върху грифа и тихо, почти наум, запя:

„По ръцете, изгубили своята посока,
се простираше утрото.
По ръцете, замрели в раздяла,
се чертаеха срещите.
Ръцете, омекнали в кратката нежност,
раждаха вечното…“

Дръжката на вратата рязко подскочи и в каютата нахлу Ваус – все така решителен и умислен.