Пентаграм

– Него нямам щастието да познавам лично, Рел, но с твоя фронтови приятел Лан Фартат имах доста подробни разговори…

– И той те запозна с теорията за малките неща, нали?

– Да. И оттогава непрекъснато си задавам въпроса – не е ли моята съпротива от това, че просто съм още млад и не съм попаднал под онези удари, които карат човек да мисли като Фартат. Но сега виждам теб, толкова различен от своето поколение…

Баюн замълча, беше му неудобно да говори за Ваус по такъв начин. Писателят го гледаше и погледът му ставаше едновременно тъжен и весел.

– Ние, човеците, Баюн, един дух знае защо, може би защото се кичим с разум, непрекъснато се стремим да се обзаведем с едно нещо, наречено Истина. Непременно с главна буква! И една е тази Истина, която употребяваме в бита си, друга е тази, за чието съществуване непрекъснато подозираме и това подозрение е дълбоко в нас – ако бях вярващ, щях да кажа, че това е Единната същност. На младини всички сме убедени, че тя съществува, за да я търсим и с нея да творим велики дела, които ще смъкнат от света маските на неговото уродство и той ще прекрачи на новото си стъпало. После идват истините на организма – нашия прекрасен, до този момент здрав и безотказен организъм, който все по-настойчиво желае да се храни, да се лекува, да се размножава – и всичко това в максимално добри условия. С най-вкусните храни, с най-ефективните лекарства, с най-красивите жени! И забележи, Баюн, за достигане на целта си той разполага с най-съвършените средства! Всички болки, емоции и страсти, съобщени с гласа на свещените чувства, звучат безпрекословно. И човек приема тази истина. На малките неща. Продължава я и в големите и всичко като че ли е наред. Но някъде отдолу е останало подозрението, Баюн – дълбоко подозрение, че онази, другата Истина, все пак съществува, сияе на съседен, безнадеждно висок връх и което е най-страшното, има хора, които се стремят към нея. Към Нея! Това е трагедията на нашия Фартат, пилоте. Аеродинамичният Фартат, който разбира от поезия, събира картини на велики майстори и – с особена страст – колекционира в подземията на Контролицията всички, които не са забравили за другата Истина. Защото помни как сам някога е вярвал в нея. Защото всеки от тях, докато съществува, ще бъде за него непрекъснато обвинение, доказателство за най-страшното предателство, което човек може да извърши към себе си!

Пръстите на Ваус напрегнато потръпваха върху коляното.

– И все пак това е трагедия, Рел – със сдавен глас произнесе Баюн.

– Страшна трагедия, Баюн. Безмерна! Изплашен вожд на изплашено племе – ето какво е Фартат. Презитегът е достатъчно повърхностен, за да се самозалъгва и да си вярва, той е непрекъснато зает да пази трона си от претенденти. А Фартат знае, че неговото място е несменяемо, властта му е абсолютна, но – над кого? Над тези, които сам презира, хилядите средни граждани, които се нуждаят от неговия контрол, за да се опазят от себе си, от онова тревожно видение за нея, което да им осигури спокойно хранене и размножаване. Чиято мечта е да постигнат възможността да се самоубиват чрез преяждане, за да могат да заглушат нейния глас.

Баюн стана и с широки крачки започна да кръстосва салона. Спря. Сложи ръце на стената и опря чело в студеното стъкло на илюминатора. На места облачната пелена изтъняваше и през нея прозираше синевата на Пант.

– А ние, Рел? – попита стратегът, без да се обръща. Дъхът на думите му покри стъклото с мъглива влага. – Откъде сме се взели, а? Хайде, за мен съществува някакво обяснение. Дълго бях под властта на странно психическо заболяване и то промени целия ми живот. Но ти… Или тези, които Фартат „колекционира“… Как се появяват такива като тях? Като нас…

Най-сетне се обърна. По лицето на Ваус пробягваха неуловими движения, сякаш мислите се мятаха непосредствено в лицевите мускули. Изведнъж писателят се засмя.

– Неочакван въпрос… Никога не ми е идвал… по този начин. Знаеш ли, Баюн, винаги беше много трудно. Когато бях дете, беше много трудно да запазя себе си. Едносъщното училище, Храмовият университет… После дойде Преломът. Стана много трудно да се живее. Това беше истинска война, пред очите ми убиваха хора, сред тях – и моите близки. А трябваше да вярвам в победата, да пиша репортажи, изпълнени с тази вяра, и това беше ужасно трудно. После дълго време беше лесно. Пишех „Огнени пилоти“, „Осма застава“, „Цветя над руините“. Но ставаше все по-трудно да пиша. Да вярвам в това, което пиша. Нангар се променяше, но не така, както мечтаехме някога. Сега разбирам наивността на тези мечти, разбирам колко неща са могли да бъдат предсказани още тогава, ако можехме да виждаме със сегашните си очи. Има няколко души, с които не съм се разделял и, надявам се, няма да се разделя. Това, което казах за себе си, важи за всеки от тях. Има и други, с които не съм толкова близък, но дълбоко ги уважавам. С всички тях искам да те запозная, Баюн. Повечето са известни като мен. И почти всички са забравени. Като мен.

– Мислиш, че си забравен?